8. Ден Втори, най-красивото езеро на света

Тия точки са орли.

Прочутият пътешественик и изследовател (като чието превъплъщение се изживявам аз) Алескандър фон Хумболд е казал, че езерото Атитлан е най-красивото езеро на света и, както подобава на един Вихреноподобен човек - е бил напълно прав. Ние обаче му наближаваме от южна посока, обикаляйки огромния и стръмен вулкан Атитлан и когато то се отркива измежду дърветата тук-таме, виждаме по-малко впечатляващата му страна. Първата ни цел обаче е Сантиаго Атитлан на въпросния южен бряг, старинното градче населявано от маите Цутухил. Предвкусвам чудесен панорамен път покрай езерото, но се оказвам разочарован - брегът е твърде стръмен и пътят е доста по-навътре и се вие като змия през нисък тунел, дори запомням някакво място където покрай една купчинка от пръчки има нещо като гледка, за да спрем на връщане. Всъщност, колкото и да е странно - тая гора е пълна с някакви хора, които носят снопове от пръчки на гърбовете си, трупат ги на купчинки и после си ги взимат и от там. Небето, когато се вижда пък е пълно с грабливи птици, орли, кондори и ястреби го кръстосват напред-назад.

Доминго и Панчо

Ето го и градчето. Искаме да спрем максимално централно и, както обикновено се въртим и подрусваме няколко пъти по еднопосочните улички преди да успеем да спрем. Градецът е приятно разположен в нещо като фиорд - заливът в югозападния край на езерото е тесен и дълъг и разположен между трите вулкана. Два от тях обаче са зад гърба ни и само Сан Педро стърчи пред нас от другата страна на водата. Централната улица водеща до пристанището е един безкраен пазар на джунджурии - и тъй като тук за пръв път сме се добрали до място с преобладаващо майско население - тук е мястото, където искам да купя първите сувенири и започвам да се спирам по магазинчетата. Толкова да не обичам да се пазаря, а толкова да е необходимо по такива места... Все пак действам бързо и докато се усетя съм взел дървен заек за съпругата. Иван обаче работи в банка, той е опитен пазарлия - седи и се обяснява с разните лели и из въздуха се премятат суми и пазарлъци. Иска човекът да си купи автентична страшна майска маска, ама тука сме заобградени с такива количества маски отвсякъде, че направо е трудно да се избере. На всичкото отгоре най-големият страх в живота му е да не би да си вземе фалшив сувенир правен в Китай, а не истински правен от местна баба. Опитвам да му обясня, че дори за фабриките в Китай просто не е рентабилно да произвеждат толкова невероятно различни една от друга стоки, но Иван е парен от фалшиви стовки из други  "автентични" ъгълчета на света и не се дава. Аз се оставям да бъде убеден по-лесно, виждайки как сред десетте нефритени броненосеца няма даже два дето мутрите им да си мязат и взимам на съпругата и такъв, че популацията от броненосци вкъщи е изключително ниска и окуражаваме имиграцията им. Разхождаме се до езерото, което тука заради фиорда прилича повече на река, зеленият конус на вуулкана се извисява стръмно отсреща. Някакви хора се нахвърлят да ни предлагат лодки, ама ние сме планирали това приключение за после. Тука вече е време да адресирам слона в стаята и да спомена защо, аджеба, вие все още не сте видели ни една снимка от прочутото супер-красиво езеро и отговорът е - щото телефонът ми беше на 1% и го оставих да се зарежда под седалката в колата - какво, всеки му се случва да му падне батерията, нали?

Скучния край на езерото и задръстеното село

Връщаме се по същата уличка с дюкянчетата. Едно от тях се оказва нещо като картинна галерия, където обаче, разбира се - се продават и маски. Тука обаче има една разлика с другите дюкянчета - в дъното седи един пълничък чичок и рисува маските, т.е имаме съвсем очевидно доказателство, че са правени от тантурест маянец. Виждайки, че Иван ще си избира маската старателно, аз го напускам за да си взема разни картички и да се поразходя още малко. Взимам картички - Иван обаче още не е готов. Пак край езерото и обратно - Иван вече е твърдо решил, че ще си вземе маска. Обикалям централния площад - Иван е свел избора на маски до две. Още само 317 часа и накрая си избира една доста стилна и добре изпипана вождска маска. Аз съм си добре и без разни страхотии да ме крийп-аутват посред нощ като стана до тоалета, затова нямам нужда от маска за мен и натоварени с броненосец и маска обираме крушите от градчето на маите Цутухил, спирайки по пътя наобратно да погледаме малко гледка от мястото дето бях запомнил. А може би е време и да поразкажа малко за маите Цутухил - от малките племенца, бързо завладяни от изпанците, но обитаващи доста недостъпоните региони от по-далечната страна на езерото Атитлан, маите Цутухил са запазили доста от традиционните си методи на преживяване и земеделие и дори част от религията си и са известни с преждите си и занаятите си, затова е особено хубаво, че точно от тях си взехме сувенирчета.

Ммм, това е вече друго

Вулканът Атитлан в ляво, Толиман в дясно,
Сан-Педро отзад и тапир отпред

Голямото градче на езерото се казва Панахачел и точно там отиваме и ние. По пътя обаче се минава през най-малоумното село, задръствало път някога. Ако наистина не бяхме обиколили всяка една улица на селото Толиман за да излезем на правия път - дори нямаше да го споменавам тука, но това се случи и то не по наша вина - просто всяко кръстовище имаше полицай, който казваше че не може тука, пътят е еднопосочен, трябва наобратно. След селото на ужасите обаче пътят се изкачва високо и започват Мирадорите. Мирадор тука викат на място с гледка, дето спираш, купуваш си зелен портокал или гадно манго от продаващата лелка и си го ядеш гледайки най-красивото езеро на света, за което дори известен циник като Алдъс Хъксли е казал че има красота в излишък. Най-после след още един куп сложни навигаторско-шофьорски маневри - се добираме до Панахчел. Градчето е близнак на Сантяго Атитлан, обаче на по-равно - пак една широка улица с дюкянчета, водеща до езерото по която човек се разхожда. От известно време обаче сме гладни като вълци и преди да дойдем в селото комбинирахме уменията си и Иван изнамери ресторанта с най-добри ревюта в цялото градче, а аз изнамерих къде се намира - затова може и да ни се вози на лодка, ама първо ще се яде. Определено уцелваме - уругвайски ресторант предлагащ най-фината и сочна телешка пържола, която съм ял някога, в комбинация със студена лимонадка и орчата, както я правят тук - от ориз. Пробвам да се обадя на съпругата от гватемалския номер и за огромна почуда и на двама ни - разговорът протича съвсем успешно. Накрая има малко шок, щото идват разни смс-и със сметки и ми се струва че телефонът ми иска пари и аутсорсвам занимаването с преводите на прииждащите смс-и на Теодор и Венко (Теодор е бърз и открива, че тия смс-и се оказват фалшива тревога, имало си даже включени десет минути говорене с Германия в сметката). На езерото отново ни бомбардират с оферти от по много кетцали на разни хора, дето искат да ни возят на лодките си. Има евтини близки дестинации и скъпи обиколки на цялото езеро, обаче на мен ми се иска да идем до далечния край на езерото, за да го усетим отвътре, да го

Нашето корито

видим наистина. Ивановата тактика да се пазари на английски този път e

Ел Капитан

особено блестяща и накрая ни спазарява за 300 кетцала да ни разходят през цялото езеро до Сан-Педро Ла Лагуна на противоположния край. Нашият гащат капитан се казва Хосе и ни води до малката си синя черупка, която ще е нашият транспорт през бурните води. Сядаме "вътре" макар че то е отворено отвсякъде, Хосе пали моторчето и започва да пори вълните. Моторът на черупката е особено мощен и подскачаме над повърхността на езерото; друса страшно много, почти като в колата, дори откривам че спасителните жилетки са сложени на таванчето над главите ни, защото иначе можем да си ударим главите в него. Отстрани през пръските се вижда стръмния бряг и двата големи вулкана от южната страна (които са всъщност три, защото вулканът Толиман е пред вулкана Атитлан и по-нисък от него и никога не си сигурен чий е огромният силует който стърчи от тази посока. Толкова е приятно да се возиш в късния следобед по бистрата вода. Атитлан значи "на водата" на Нахуатл, езерото е на 1562 метра надморска височина, дълбоко 340 метра и безотточно. С двата над 3000-метрови вулкана отстрани пробиващи облаците е толкова величествено, че човек напълно разбира мнението на Хумболт, което потвърждавам. Само едно нещо нарушава прекрасната гледка и това е един голям зелен хотел вдигнат южно от Панахачел; капитанът потвърждава, че и местните хора никак не го харесват, не се и пълни, въобще и тукашните мутри са се отчели с малоумие.

Сан Педро - градец и вулкан

Бананов...плод?

След около 25 минути вълшебна друсалка по вълничките достигаме малкото градче Сан-Педро Ла лагуна. Хипита имало тука, ню-ейдж и йога стъф, така рече човекът с когото се пазарихме за цената. И да - намират се, макар че цялостния вид на мястото е като по-малка версия на градчетата дето вече видяхме наоколо, от уличката с дюкянчета до маските висящи отвсякъде. Хосе засяда на карираните си гащи да ни чака и ни казва - колкото искаме да се мотаем; то обаче е малко преди залез и целта ни е да хванем залеза на самото езеро, затова сме бързи. Бананови дръвчета, какао и рицин украсяват къщичките, в които се помещават ресторантчетата и магазинчета за хипита, в които седят американци с расти и говорят на "О меееен". Иван разказва за някакъв негов приятел, който обикалял с мотор и приятелката си цяла Южна Америка и моторът се счупил в Боливия, а аз му отвръщам с добре известната на читателите ми история как колата ни се счупи на Ледовития Океан зад полярния кръг. Самото градче

Градчето на хипитата

обаче няма особено красива гледка и с последните лъчи на слънцето зад баира раздигаме Хосето да ни вози наобратно. Този път обаче хитро ми хрумва да го накараме да спре по средата някъде да наснимаме езерото, защото докато се возим всичко толкова друса и пръска, че телефони и тапири като нищо да отхвърчат и да потънат на 340 метра. Пътят наобратно е доста по-спокоен, изглежда на идване сме били срещу вълните, а сега сме по тях и всичко се клати доста по-малко. Правим паузата в един вълшебен момент - слънцето е тъкмо зад баира, облаците са се разместили така че всичките вулкани се виждат, светлината е толкова златна и топла, че чак пари, езерото е мирно и спокойно; има някакви такива моменти, в които всички неща на света - времето, небето, езерото, слънцето, лодката, животът, гащатият капитан - се нареждат толкова перфектно и хармонично, че човек чувства пълно блаженство и това е един от тези моменти за мен. Докато се возим наобратно и гледам постепенно потъващите в червен здрач вулкани си мисля, че аз съм най-щастливият човек на света и че този половин час си струваше всичкото необходимо усилие да си довлека немалкото туловище до тук.

Пръски, залез, магия

Сбогом, езеро на моите мечти

На пристигане в Панахачел с последните лъчи на светлинката бързам да споделя преживяното със съпругата, въпреки че телефонът ми е на 1% от поне половин час и аз не спирам да правя снимки и да говоря на всички и въобще не разбирам как това е възможно. Иван пък, както е характерно за него - старателно си избира ядки от хлапак със сергийка. Очаквам поне едни от ядките да са царевица, но няма, похрупваме няколко вида пикантни фъстъци и кашута по пътя наобратно, докато той ми разправя колко изключително много обичал ядки. В това време Венко и Теодор, впечатлени от една-две снимки, обясняват как щели също да дойдат тука някога, все едно не знаем всички, че вече изпуснаха влака и друг никога няма да има. Най-накрая и здрачът отстъпва мястото си на нощта и с това нашето езерно приключение завършва, качваме се на колата и нагоре към Солола.