Имам новина за вас. Тъй като пътеписът е вече минава първата си третина и средата на престоя в самата Гватемала, авторът забеляза, че твърде малко ви е разказвал за историята и културата на страната, така че очаквайте оттук нататъка повече лирични отклонения от наратива.
Солола не е съвсем като другите малки градчета - високо на баира над езерото, тук би трябвало да има гледка, да се виждат вулканите и цялото езеро - само че не и за нас - тъмнина навсякъде. Въпреки това в центъра има пъстра розовожълта барокова кула, наречена Торе Сентроамерикана - символ на града, която обаче вие няма да видите, щото не съм я снимал. Добре де, добре - ето снимка от уикипедия. Този град ще се запомни и с това, че е единственото място, в което платихме за паркинг. Иначе, прави впечатление, градовете са много живи веднага след залез, имаш чувството че навсякъде наоколо има празник, толкова много народ е по улиците и особено из площада. Към седем обаче започват да се прибират и в осем вече всичко изглежда тихо и празно все едно маите отново са изчезнали. Ние обаче напускаме живото градче, защото трябва да достигнем до хотела си в Кетцалтенанго, втория по големина град на Гватемала, известен навскъде като Шелаху или накратко Шела - с майското си име. Кетцалтенанго е името идващо от нахуатл - като цяло положението с езиците тук е следното: когато Педро де Алварадо идва тука от Мексико да завладява земите (в една от утрешните глави ще се чуе по-подробно тая история) той води със себе си един куп съюзени индианци от центално Мексико, главно тлашкаланци - които съставляват главната част от армията му и всички те говорят Нахуатл, езика на ацтеките. Съответно Алварадо пита разни индианци как се казват някакви места или неща - и те му отговарят как ги наричат те. И тъй като накрая на историята испанците се оказват спечелили всичките войни тука и новите владетели на градовете - се запазват имената които те са оставили, които понякога са дадени от самите испанци, а понякога - от съюзените им индианци. Съответно, въпреки че никой тука не говори или не е говорил нахуатл, Гватемала е пълна с места дето са кръстени на този език - Кетцалтенанго примерно значи "място на птицата кетцал", Чичикастенанго значи "място на копривата" и дори самата дума Гуатемала означава "място с много дървета", макар че тука поне тлашкаланците са взели думата за много дървета от маите Киче.
Въпреки упортитите старания на Гугъл да ни прекара през някаква черна дупка в планината, любимият ви пътеписец-навигатор не се дава и се качваме за пръв път на Панамериканската магистрала. Тука тя даже е леко магистрална, отдавна не сме виждали път с разделени платна, не че няма озадачаващи кръстовища на всяко село. За нула време сме в Шела, аз ще си го наричам така, ако нямате против. Или ако имате. Прокрадваме се по тесните еднопосочни улички и ето ни в хотела, чието намиране наподобява снощното - пак съм сам сред нощта, пак има шивачка, пак блъскам по някакви врати... Иван иска да приберем колата и това се оказва съдбовно, но по-нататъка. Самият хотел е в някаква старинна къща, качваме се в него по вита стълба, а самата стая изглежда широка, стара и дървена като че е в някое от ония имения дето Зоро все се пъха в тях и пише З на прозорците и никой не го хваща. Тук ще се спи на две двойни легла. За сметка на това банята е с размера с който винаги съм си представял банята на Седемте джуджета, в която аз като една Снежанка трябва някак да се напъхам. Въпреки досадната близост на стените и факта че виждам мокрото си отражение в тоалетното гърне и въпреки че бойлерът е малка бръмчаща кутийка около главата на душа - все пак къпането е завършено успешно и научавайки изключително трагичната новина че Гришата е паднал на четвъртфинала в Австралия, всеизвестно е как милея за тениса и заспивам с тежко сърце.
Солола не е съвсем като другите малки градчета - високо на баира над езерото, тук би трябвало да има гледка, да се виждат вулканите и цялото езеро - само че не и за нас - тъмнина навсякъде. Въпреки това в центъра има пъстра розовожълта барокова кула, наречена Торе Сентроамерикана - символ на града, която обаче вие няма да видите, щото не съм я снимал. Добре де, добре - ето снимка от уикипедия. Този град ще се запомни и с това, че е единственото място, в което платихме за паркинг. Иначе, прави впечатление, градовете са много живи веднага след залез, имаш чувството че навсякъде наоколо има празник, толкова много народ е по улиците и особено из площада. Към седем обаче започват да се прибират и в осем вече всичко изглежда тихо и празно все едно маите отново са изчезнали. Ние обаче напускаме живото градче, защото трябва да достигнем до хотела си в Кетцалтенанго, втория по големина град на Гватемала, известен навскъде като Шелаху или накратко Шела - с майското си име. Кетцалтенанго е името идващо от нахуатл - като цяло положението с езиците тук е следното: когато Педро де Алварадо идва тука от Мексико да завладява земите (в една от утрешните глави ще се чуе по-подробно тая история) той води със себе си един куп съюзени индианци от центално Мексико, главно тлашкаланци - които съставляват главната част от армията му и всички те говорят Нахуатл, езика на ацтеките. Съответно Алварадо пита разни индианци как се казват някакви места или неща - и те му отговарят как ги наричат те. И тъй като накрая на историята испанците се оказват спечелили всичките войни тука и новите владетели на градовете - се запазват имената които те са оставили, които понякога са дадени от самите испанци, а понякога - от съюзените им индианци. Съответно, въпреки че никой тука не говори или не е говорил нахуатл, Гватемала е пълна с места дето са кръстени на този език - Кетцалтенанго примерно значи "място на птицата кетцал", Чичикастенанго значи "място на копривата" и дори самата дума Гуатемала означава "място с много дървета", макар че тука поне тлашкаланците са взели думата за много дървета от маите Киче.
Въпреки упортитите старания на Гугъл да ни прекара през някаква черна дупка в планината, любимият ви пътеписец-навигатор не се дава и се качваме за пръв път на Панамериканската магистрала. Тука тя даже е леко магистрална, отдавна не сме виждали път с разделени платна, не че няма озадачаващи кръстовища на всяко село. За нула време сме в Шела, аз ще си го наричам така, ако нямате против. Или ако имате. Прокрадваме се по тесните еднопосочни улички и ето ни в хотела, чието намиране наподобява снощното - пак съм сам сред нощта, пак има шивачка, пак блъскам по някакви врати... Иван иска да приберем колата и това се оказва съдбовно, но по-нататъка. Самият хотел е в някаква старинна къща, качваме се в него по вита стълба, а самата стая изглежда широка, стара и дървена като че е в някое от ония имения дето Зоро все се пъха в тях и пише З на прозорците и никой не го хваща. Тук ще се спи на две двойни легла. За сметка на това банята е с размера с който винаги съм си представял банята на Седемте джуджета, в която аз като една Снежанка трябва някак да се напъхам. Въпреки досадната близост на стените и факта че виждам мокрото си отражение в тоалетното гърне и въпреки че бойлерът е малка бръмчаща кутийка около главата на душа - все пак къпането е завършено успешно и научавайки изключително трагичната новина че Гришата е паднал на четвъртфинала в Австралия, всеизвестно е как милея за тениса и заспивам с тежко сърце.
 |
| Назландисва се малко... |
 |
| Катедралата с фасада в ляво и самата църква под триъгълника вдясно |
Събуждам се обаче с леко такова! Как пече слънчицето, как сега ще се разходим спокойно, че и закуска има! Хотелчето е на две преки от централния площад и бързичко стигаме до него. Шелаху е бил столица на кратковременно съществувалата република Лос Алтос. През 1838 година, в последните дни на Централноамериканската федерация - либералите на Гватемала избягали тук и основали своя република, с благословията на либералния президент на федерацията Морасан и за ужас на консервативното управление на Гватемала. Лос Алтос станала шестия и последен член на федерацията и веднага се видяла под обсада от Гватемала и нейната армия. Президента
на федерацията Морасан повел наказателна експедиция срещу Гватемала за цялостното и неподчинение, обаче хитрият Рафаел Карера се направил, че се предава, пуснал армията на Морасан в Гуатемала Сити и когато те обявили победата и като цяло се успокоили - ги изненадал със своята армия скрита по къщите и напълно ги разбил. Това поражение било както края на политическата кариера на Морасан, така и на либералната Централноамериканска федерация; оставена на своите сили Лос Алтос паднала през 1840, но все пак останала дълги години бастион на либерална съпротива срещу консервативните диктатори на XIX век. Площадчето е дълго и зелено, може би три пъти по-голямо от обичайните площади по центровете. В единия край е катедралата и отново всички се готвят за служба, ученички в униформи отиват натам под строй. Тя отново има фасада дето е леко отделно от самата църква, тука също има вулкани и те май са играли, само дето не се виждат от много близко до града. Ето го и кафенцето, където е нашата закуска. Малко омлетче, пастет от черен боб, лют сос, хлебче и две пържени неща, които след експериментиране се оказват - банани. И ужасен оранжев сок, горчиво кафе и безвкусни сладки. Случвало ли ви се е да ядете някаква гадост и тя въпреки че не е вкусна - преживяването да ви хареса невероятно много? Никога няма да забравя вкуса на кисел пържен банан с пастет от боб и лют сос. В това време установяваме с Иван, че политическите ни възгледи като цяло съвпадат до изключително голяма степен - ей значи, няма с кого човек да си дръпне един безкраен спор дето да се точи после с часове и да си сменя облика, аргументите и темата.
 |
| Сладките улични на Шела |
 |
| Неокласицизъм, йеееей |
В тоя град обаче има нещо странно - напипвам го докато се шляем наоколо, а именно - от всички страни на площада стърчат едни псевдо-гръцки храмове, неокласически гадости от бетон в които се помещават различните учреждения. Освен пълна липса на въображение, не ми хрумва защо някой би правил жалки сиви подобия на
древногръцка архитектура насред Централна Америка и то в най-революционния град и най-големия по общо население индиански такъв в страната. Разбира се насред тоновете ротонди и храмове има и още една бетонна колона - паметник на победата на президента Бариос над краткотрайната революция тук от 1897. Тоя Бариос е бил интересен тип - единственият президент на Гватемала в период от почти сто години поел властта мирно и като цяло застроил доста от градовете, но тука не е обичан много щото освен дето потушил революцията - разпродал земите на маите на плантаторите за кафе, докато накрая някакъв швейцарец (ама разбира се) му теглил куршума и, както често се случва след швейцарска намеса - станало много по-лошо, щото дошъл съвсем зъл диктатор. Гватемала е от тия държави, дето най-положителното прилагателно което може да се употреби за някой президент е "противоречив".
 |
| Красивият и изящен паметник на потушителя на Революцията |
 |
| ...и на самата Революция |
Разходката наобратно ми харесва повече от неокласическия площад, тука уличките са баирести и тесни и значителнпо по-гватемалски. В хотела взимаме багажа и сме готови да си ходим, стига се обаче до обещания съдбовен момент. На излизане от портата на хотела, в следствие на пълна липса на инструкции от незаинтересования полухлапак на рецепцията - колата захапва ненужно-високия бордюр отстрани до входа на хотела. Иван се оправя бързичко, но вече имаме една одраскана черта и леко огъване на ламарината до задното колело и направо усещам как мошениците от фирмата потриват доволно ръчички - спекулираме че цялостната стратегия на такива компании е да дават бракмяни коли без застраховки и после да взимат тонове пари от всяка драскотина. Докато се кахърим - подкарваме към близката Салкаха и пресичаме голямата арка на входа на града с лъв отгоре, която уж отбелязва Революцията от 1897. Поредния признак, че когато някое събитие е отминало от достатъчно отдавна, Гватемала няма проблем с това да прекъсне връзката с настоящето и да започне да го възхвалява.
Няма коментари:
Публикуване на коментар