10. Завладяването на Гватемала, сладки църкви и бариера

Салкаха е известна с майските си рокли

Крака на слон

Салкаха е сладко градче в покрайнините на Шелаху, където се намира най-старата църква в цяла Гватемала и Централна Америка. Едно от местата, където въпросната не се намира обаче - е картата на Гугъл и в традиционен стил моментално се нахендряме на средата на пазара, плъзнал по централните улички. В Един момент сме толкова спрели, че някакъв дядо си оставя бананите на капака ни, но накрая успяваме да се измъкнем и да спрем зад една малка рекичка разделяща града. Първата ни работа е да погледнем колко сме одрали колата и преценяваме, че макар да се вижда - би било изключително подло, ако някой почне да твърди, че застраховката не го включва, макар че малкия Венко на рамото ми казва "Всеки който може да ти вземе пари - би ти ги взел, включително аз!" и виждам в бъдещето ни голям грабеж. Но няма какво да направим, освен да се гмурнем в пазара. Докато Иван е вдъхновен от цветовете и хората и снима ли - снима, аз най-накрая се ориентирам накъде е дъртата църква и го измъквам за ушите да ходим натам. Църквата, посветена на Сан Хасинто е започната през 1524 година и впоследствие ръководена от Францисканците и е характерен пример за ранната испанска колониална архитектура, но с добавени две дискретни майски спиралки точно под върха. Макар да няма съвсем ясно доказателство, че е най-старата, никоя друга църква не твърди така, та може да се вярва на твърдението; въпреки това, че тука земята постоянно се тресе а вулканите изригват през 15 минути тя си е седяла без да помръдне почти пет века и причините затова ясно се виждат - от всички страни църквата е подпряна от огромни контрафорси, толкова дебели, масивни и натрапчиви, че прилича на мишка с крака на слон. Не е отворена обаче, та просто заминаваме, защото следващото градче със сладка църквичка чака.

Сан Анрес Шекул

Иван прави ейтакива снимки

Сан Андрес Шекул също е в покрайнините на Шелаху, обаче се пада в съседния департамент и има защо - цялото градче се усеща по съвсем друг, далеч по-планински начин, с улици на баир и гледка над равнината и големия град долу. И яркожълта църква, окичена с един куп пъстри фигури и орнаменти, която отиваме да видим. Тя е изключително интересна, макар че не бих я нарекъл точно красива - според мен това се явява някаква форма на Наивно изкуство (което се нарича така щото само разни наивни хора го смятат за изкуство). Разбира се с моето критично европейско око, нагледало се на хиляди църкви - не трябва да съм толкова груб, синкретизмът тука е играл основна роля в това тия ангели да изглеждат, все едно са излезли от Съветска анимация и - хората, които са вдигали тази църква през ХVII век са били местни и не са били нито възпитани в европейските художествени традиции, нито съвсем наясно какво точно трябва да изобразят, нито пък с опит в правенето на статуи - затова тези изглеждат, все едно са от плстилин. Снимам тапирчето с бременната Богородица, и влизам вътре - цялата приказна наивност на фасадата обаче е само отвън, вътре си е най-нормална хангарообразна църква, на всичкото отгоре боядисана в някакъв оосбен жълто-зелен цвят, който приглушава всичката ефектност на фасадата. Обратно към колата Иван ми обяснява, че най-обичал да снима хората в момента в който те разбират че ги снима, но преди да успеят да реагират, затова с децата му се получавало най-добре, защото те си остават естествени дори след като те видят че се пулиш с камерата срещу тях; илюстрира ми го нагледно с един черноок сладур, който се вози на гърба на майка си. Иван е точноо такъв фоотграф, какъвто аз не съм - готов да хване есенцията на хората и да рискува малко недоволство от тяхна страна - за да ги хване в чудесния момент; аз не мога така за да не се изкушавам - правя безброй снимки на сгради с гадно апаратче.

Мисля че дебел ангел с пола ще са разведряващи
илюстрации на фона на завоеванието

Колко често сте виждали
бременна Богородица?

И тъй, потегляме по пътя нагоре в планината, навлизайки в страната на маите Киче. Тук решавам да разкажа на Иван, а и на вас - историята на испанското завоевание на Гватемала в съдбовната 1524 година. В Гватемала имало няколко посткласически майски царства, от които най-силно и многобрайно било цасрството на маите Киче, които владеели всичко тук и нагоре в планината от нас. Маите Мам били малобройни и съвсем скрити в планината, маите Цутухил били край езерото Атитлан и маите Какчикел били пък по-надолу, близо до днешна Антигуа и главен политически опонент на маите Киче. Всичките тия маи пратили по едно писмо на Кортес, да му кажат, че признават върховенството му, както и на испанския крал. Обаче, тъй като в Мексико всички индианци много искали испанците да се разкарат ако може - му наприказвали колко богати са земите на юг и какви мизерници са маите и Кортес си рекъл - като е такава работата - да прати някого. И пратил верния си изрод Педро де Алварадо, известен на мексиканците като Червеното слънце - дали щото е бил риж или щото е потънал в кръв - не е съвсем ясно, това дето ви трябва да знаете е че вече имал няколко кланета (от тия дето си имат собствена сттаия в Уикипедия) зад гърба. Педро де Алварадо си помъкнал няколкостотин конкистадори, но далеч по-голямата част от армията му съставлявали съюзените му индианци от централно Мексико и през февруари 1524 допълзели. И тъй, навлезли те покрай брега но се качили в планината и веднага почнали да бият маите Киче. В битката при Кетцалтенанго през март 1524 загинал легендарния майски воин Текун Уман; легендата разказва, че той, заедно с верния си нахуал (животински дух) кетцал срещнал Алварадо очи в очи в средата на битката, но тъй като Алварадо бил на кон, какъвто нашия човек и кетцал не били виждали - предположил че двамата заедно са едно цяло същество и го нападнал и убил коня; Алварадо обаче оцелял и го пробол в сърцето. Кетцалът паднал от мъка в кръвта

Горките

на воина и оттогава почнал да има червено петно на яркозелената опашка и си загубил гласа. Междувременно станало Великден и нали испанците трябвало да ходят на църква - вдигнали някаква барака там където била армията - и така била основана църквата дето гледахме в началото на тая глава. Испанците продължили победния си ход; разстроени от пораженията Кичетата предложили мир и поканили Алварадо в столицата си Кумарках. Алварадо отишъл заедно с войската си, поканил лидерите на маите Киче на преговори и, както му бил стила - ги пленил. В момента в който маите видели, че вождовете са пленени - започнала битка и те успели - каква наглост - да убият ЦЯЛ ЕДИН испанец; Алварадо толкова се ядосал, че веднага убил вождовете и подкарал армията и сринал Кумарках със земята. После дошли представители на маите Какчикел, които Алварадо изнудил за съюз и накарал да му пратят 4000 воини да му вършат черната работа срещу останалите части от царството на Киче, междувременно завладели и маите Цутухил край езерото, когато техните вождове му се подчинили, Алварадо дори не им е записал имената в документа. Алварадо установил първата си столица в близост до столицата на Какчикелците - Ишимче. Само месец обаче траял великият съюз, през август 1524 испанците започнали да искат тонове злато от какчикелците и те избягали в гората и видгнали въстание. То, разбира се било потушено, но досадните какчикелци продължили да въстават и накрая испанците преместили столицата в Сюидад Веля и после (не разбирайки дори намека на природата) в Антигуа. Накрая през 1525 били завладени маите Мам с акция високо в планината и конкистата продължила на юг към земите на днешен Ел Салвадор (за които ще разкажа като дойде техния ред). Като резултат от тия събития - най-добре запазеният майски град в планинска Гватемала е Закулеу, столицата на маите Мам, той обаче е твърде далеч от нас и няма да го видим; столицата на маите Киче - Кумарках ни е по пътя, но почти нищо не е останало след като разярените испанци са го изгорили и сринали, вместо това сме запланували да видим града на маите Какчикел - Ишимче, който също е бил изгорен, но все пак има достатъчно запазени неща; на маите Какчикел дължим също така и един от най-важните документи от онова време - аналите на Какчикел, където те разказват събитията от своята гледна точка.

Тапир с опера

бай Атанасио Цул се цупи

Междувременно достигаме до град Тотоникапан, град с 90% майско население. Учтив полицай ни разрешава да паркираме на централния площад, щом ще е само за час. Градчето изглежда доста по-спретнато и лъскаво от подобните на него долу в равнината, и тук има пазар но дори той е някак си по-спокоен и нормален. Тотоникапан е известен с културата си - както местната на маите, така и със своята опера и театър, чиято сграда заема почетното място в средата до площада, обикновено отделяно само на църквата. На съседното площадче пък е паметника на Атанасио Цул - през 1820 година маите Киче начело с Цул вдигнали въстание и го обявили символично за крал, на короната и отнело 29 дена да се размърда, през което време тук се установило действащо управление на местните индианци. Естествено историята не завършва добре, но и до ден днешен Атанасио Цул е смятан за един от героите на маите Киче и - странно - държавата, поредно доказателство, че тука всички са на почит от която и страна на барикадата да са били. Ние обаче съвсем скоро ще се окажем от грешната страна на въпросната - на излизане от града гугъл ни подкарва по поредния къс път. Ние го взимаме, защото наистина ни спестява 10-тина километра, оказва се обаче че този път е супер-стръмен и колата бръмчи много лошо. Дори по средата му спираме да си почине за малко при един легнал полицай, който да я задръжа да не се тръкулне чак до операта. Аз наистина досега не бях виждал път от няколко километра, който да си подържа наклон от поне 30 градуса. Накрая след много бръмчене, първа скорост, зор и ужас, след присмиващо ни се хлапе и учудената му майка, след  и след един куп изпитания за горката ни бракмичка, в момента в който тъкмо обяснявам на Иван че съвсем малко остана, ей-сегинка, след сто метра изскачаме обратно на главния път - изведнъж стигаме до... бариера. Ей така, насред нищото, без обяснима причина, на изхода на нашия път в главния има огромна желязна бариера, заключена с катинар. Смеем се на този абсурд, докатоо тръгваме наобратно към града, без да осъзнаваме тежкото предзнаменование, което това малко приключение всъщност се явява.

Еми не съм снимал бариерата, ето ви града и пътя ни.