11. Ден Трети, градовете и историята на маите Киче

Маите Киче, снимани от Иван

И оше от тях

Навлизаме в планината. Гватемала е пълна с градчета, дето са на по 10 километра едно от друго, обаче са от двете страни на висок хребет, който пътищата изкачват бавно и дълго и после слизат отново с безброини серпентини; самият град Санта Круз дел Киче е разположен по-ниско от тия, в които досега бяхме, но стигането дотам минава през доста по-високи планини. Разказваме си смешни истории затова какви готини и весели са приятелите ни (освен общия такъв, за когото няма единомислие) и какво обичаме да разглеждаме по музеите и галериите - Иван ги обича повече, защото някак успява да се потопи по-дълбоко в изкуството, докато аз имам нуждата непременно да навързвам произведенията с контекстите на създателите, теченията и епохите и твърде големите музеи ми изтощават вниманието. Междувременно Иван забелязва, че по тия баири и селца нещата изглеждат малко по-развити и не толкова бедни и оръфани, колкото по другите департаменти; чувството за сигурност и спокойствие също е някак си по-развито, например тука будките и магазинчетата не са зад решетки. Изказвам две теории затова защо е така - възможно е при маите Киче да има по-силно чувство за общност, което кара хората като цяло да са по-доверчиви един към друг и към средата си и да влагат повече усилия в други неща, а не в затваряне, огради и сигурност; другата теория е, че след размириците и потисничеството на държавата през по-голямата част от ХХ век когато през 80-те и 90-те маите започват да се борят за правата си има шанс държавата да е решила да дава повечко пари за тия региони, за да не вдигат въстания; истината вероятно е някъде по средата, във всеки случай тук районът определено изглежда по-приятно, по-свободно и по-малко сковано от страх, отколкото другите места на юг.

Каменната кула

Майският воин Текун Уман

Санта Круз дел Киче е покрай мястото на бившата столица на маите Киче - Кумарках, която обаче нямаме време да видим, а и както вече разказах - там няма особено много да се види. Самият град обаче е една прекрасна индианска общност, макар и вкаран в правите ъгли и белите църкви на испанското строителство. Уверено мога да твърдя, че няма друг град в Централна и Северна Америка, в който индианската култура да се усеща повече, отколкото тук - мнозинството от жените по улиците вървят облечени в традиционни носии, подвикванията насам натам са на езика Киче, а когато започнеш да се пазариш с някого (което след малко ще стане) - испанският който говорят е със силен акцент. Над северния край на площада се извисява интересна стъпаловидна кула - Торе де Пиедра вдигната в края на XIX век с камъни, взети от Кумарках. До нея е църквата а по стълбите и са насядали купища хора с носии. Това с носиите е от

Срамежливата маянка

най-очарователните черти на тоя град и създава доста уникална атмосфера - заедно с бързо препускащите облаци над нас и постоянно изникващото и скриващо се слънце и речта на мистичен непознат език. Доста очаровани от тоя град се шляем по големия площад и наблюдаваме как безбройни дечица чистят обувките на чичовците насядали по пейките, докато жените се мотаят край пазара. На средата на площада са редица от паметници, кой от кой по-безмислени - примерно на президента Мигел Гарсия Гранадос, който е бил доста свестен за Гватемалските стандарти на XIX-тото столетие, но е роден в Испания и няма нищо общо с тоя град, нито някакви заслуги за него и ясните му кавказки черти го поставят в пълно несъответствие

Подарък за съпругата

с вида на всеки човек наоколо ни и някак затвърждават расисткото пренебрежение към местната култура така характерно за тая страна до съвсем скоро; или пък една златна лъскава Богородица размахваща огромен кръст. Най-накрая, на другия край на площада намираме и паметник на Текун Уман, майския герой за когото разказвах предната глава и на когото е кръстен половината площад (няма нужда да го дадем целия на маите, нали), който навъсено ни гледа с бухалка в ръка. Решаваме да се гмурнем в пазара, който тук хитро е разположен отстрани до площада и попадаме в пъстрия свят на майските платове, шалове, рокли и покривки. Всъщност употребата на поне половината от тъканите пъстри неща край нас не ми е изобщо ясна, тук хората изглежда ползуват традиционните си платове за всякакви неща. Докато Иван е намерил очарователна и срамежлива млада продавачка и я моли да я фотографира, аз решавам да взема шал/покривка за съпругата и настава едно гигантско пазарене с една баба, вадеща иззад себе си тонове платове, кой от кой по-пъстри. Тъй като не съм много по пазарлъците, накрая мисля че възнаградих бабката с повечко парици, отколкото беше нужно (въпреки усещането за натрапчиви убождания с тризъбец по рамото ми), обаче сдобих съпругата с изключително пъстра покривчица и и пратих да я види и да се зарадва. Пазарът в съседно Чичикастенанго е доста по-известен от този тук, но поне за мен тукашния е далеч по-автентичен и чаровен.

Санта Круз дел Киче

Пазари и продукти

Напускаме прекрасния майски пазар и града на маите Киче и поне на мен ще ми липсва много, защото не знам дали някога ще видя място, запазило толкова много от своята майска култура. Намирам маите Киче и въобще маите на планинска Гватемала за възхитителни - завладени от испанците както всички други индианци по континента, тукашните хора някак са издържали на окупацията, на христянството и на болестите, на постоянните репресии и изземването на земята им, на всички гадости, които завоевателите са хвърлили отгоре им, на потушени революции и въстания, на диктатори и преселения, даже и цял един геноцид през 60-те години на ХХ век. Никой друг народ в цяла Централна и Северна Америка не е успял да се съхрани толкова единен, толкова силен и дори - толкова многоброен - в Гватемала има повече индианци октолкото в САЩ и Канада взети заедно и съвсем малко по-малко отколкото в Мексико, а най-многобройната група от тях са Маите Киче, най-многобройния и концентриран индиански народ на света (В Перу има повече Кечуа, но и те си имат доста вътрешни разделения и разлики в начина на живот). Тази резистентност, тази издържливост на народа, културата и езика им са едно уникално постижение; а в следствие и на постепенно протичащото политическо събуждане (не без участието на активисти като втория нобелов лауреат на Гватемала - Ригоберта Менчу - взела наградата за мир през 1992 за борбата си за правата на маите и за съд на диктаторите и генералите от гражданската война и геноцида) все повече гласът и историята им се чува в Гватемала и по света и като цяло виждам предимно позитиви в бъдещето на този народ и неговата култура.

Къде е паметника на Ригоберта, все пак - питам се аз докато караме към Чичикастенанго и отговорът, както внимателните читатели на пътеписа могат да се досетят е - че го няма, защото тя още не е навлязла в затвореното минало на приказките, където всички са страхотни и смели герои, независимо от каузата им. В това време по серпентините се разминаваме с един от пъстрите автобуси катурнат в канавката от отсрещната страна на тесния път, докато разни полицаи се суетят край него - явно и тук стават инциденти. Нещо обаче ме гложди в тоя случай и след няколко минути го напипвам - автобусът е паднал в канавка от вътрешната страна на остър завой, нещо което е доста неинтуитивно - значи най-вероятно шофьорът е попаднал там, защото се е опитал да избегне някой каращ в  нашето платно и скосяващ завоите си през насрещното движение - което дава една съвсем друга картинка на внимателен шофьор ценящ човешкия живот на случайните нарушители повече от своя автобус. Ей, чудни хора това маите.

Портата на града

Църквата на отец Хименес

Чичикастенанго ни посреща с пъстра порта с митологични мотиви. На  този град, на вече описаната издържливост на маите Киче и на един добър поп на име  Франсиско Хименес дължим най-добрия съществуващ разказ за религията на древните маи - малката книга Попол Вух. Хименес дошъл да попства тук в началото на XVIII век и - за разлика от всеки един испанец до този момент - проявил жив интерес към местната култура, дори научавайки езика Киче след езика Какчикел. В един момент с помощта на местните пазители на легендите направили препис на майската митология транслитерирана на латиница (в някои разкази се казва, че добрият поп намерил части от въпросния препис пред вратата си една сутрин, в други - че старци му разказвали историята, в трети че с доверието дето му имали местните - се добрал до редки и тайни документи). След което той внимателно я превел и я включил в книгата си с история на региона. Произведението тънало в църковни и университетски архиви  век и половина докато интересът към културата на древните маи се възродил и австрийския  изследовател Карл фон Шерцер не го изнамерил и популяризирал. Книгата звучи като приказка и разказва за сътворението на света и после в голяма част за приключенията на митичните близнаци Хунахпу и Шбаланке, които отишли в света на мъртвите Шибалба за да спасят баща си и победили боговете на мъртвите на игра на топка, което - смея да отбележа - е най-цивилизованият метод за решаване на конфликти, който някога съм срещал в древна митология. Въоръжени със знанието за тези митове пък лингвистите на ХХ век успяват до голяма степен да разчетат първо значението на руините из древните градове, а после и писмото на маите и всичко това дължим на един дружелюбен и старателен поп. (Затова се казва Поп-ол Въх. Майтап бе, Попол Вух значи "Книга на хората".)

Муралите

Муралът и мистичната църква

Започваме разходката си покрай стената на кметството, обрисувана с пъстър мурал, разказващ за гражданската война, геноцида и човешките права но използуващ майска стилистика. Ако сградата не изглеждаше все едно всеки момент може да се разпадне, това би бил един чудесен и уникален паметник на събитията дефинирали съдбата на региона, сега обаче изглеждат малко позабравени. Градът отново е населен само с маи киче и е известен с прочутия си пазар, разположен околко бяла църква вдигната на платформа, където някога е имало древно майско светилище. До ден днешен църквата и нейното стълбище се ползва и от майски жреци на древната религия, гори се

Хората пред църквата

традиционният тамян и всичко по тия стълби изглежда черно и опушено и

Кучи

контрастира с бялата църква отгоре. Иван е много впечатлен от това, че по тия ритуални стъпала (уж представляващи майските месеци) е пълно с доста пропаднали типове, някои хора дори спят на тях, други му изглеждат очевидно дрогирани отстрани. Тая лека

 пропадналост малко разваля картинката на майска идилия, която описвам досега, но очеивдно е че и местните хора си имат немалко проблеми и доста от тях се виждат по това стълбище където се събират двете религии. Отвътре църквата е доста особена, примерно има пъстра украса на огледало и големи сандъци с пясък по средата, където хората да слагат свещи, като в православна църква. И всичко е доста опушено и мирише на особения вид тамян дето имат тук, може би защото човек с кандило седи точно на входа. Има и малко вътрешно дворче с градинка, каквито също не видяхме по църквите дотук. Иван продължава да е хипнотизиран от местните страдалци, а аз гледам гледка на прочутия пазар под смръщеното небе. Прав е Иван, че тука нещо атмосферата не е толкова приятна колкото досега, дори не мога да си представя как отец Хименес събира тук пред тая църква и сред тези хора легендите на древните маи. Тръгваме из пазара, докато лелите прибират нещата; днес не е пазарен ден и май всички се канят да затворят в три следобед. Взимаме някакви плодчета и се отправяме обратно към колата.

Гледка към страната на маите Киче