7. Ден Втори, пазар и първи досег с древната култура

Излизам навън в топлата сутрин. Вътрешният двор е затворен, но аз се наслаждавам на веселото слънчице, синьото небе, пъргавите облачета и гигантската лига висяща от

Тъкмо я облиза.

устата на кучето на покрива. Чичото, който може би е

Истинската Гватемала

същия от снощи (сменил се е или той, или тениската му, ама снощи не съм внимавал много как изглежда) твърди че трябва да плащаме, защото не е чувал за АирБНБ и Иван спори. За пръв път, от ах - колко много - виждам техниката на преговорите на Иван - той е мил, разбран, но доста настоятелен и говори изцяло и само на английски, защото отидеш ли на испански си на техен терен и почват те да ти обясняват неща, а не само ти на тях и те да кимат полу-разбрали. Стига се дори до телефонен разговор, в който Иван обяснява на далечния собственик - концепцията за АирБНБ, но проблемът накрая е разрешен. Отиваме да поразгледаме центъра на Ескуинтла, което се оказва трудно с колата, защото целият център се е превърнал в един огромен пазар и гигантските пъстри бумтящи автобуси доста пречат. Най-накрая спираме на една стръмна уличка, пред дюкянче охранявано от човек с пушка-помпа. Иван отбелязва, че на доста места забелязваме въоръжени охранители, не само дюкянчетата и институциите, ами дори всеки камион се охранява от тежко въоръжени бабаити, явно е имало момент и то не твърде отдавна в миналото - в който престъпността е била сериозен проблем. Малко е парадоксално - ако всичко се охранява от въоръжени

Ескуинтла

хора, то има ли претсъпност, а ако няма - то защо всичко се охранява толкова сериозно? Правя предположението, че с гражданските войни страната се е напълнила с много военни, голяма част от които работят после като охрана. Тук сме в най-истинската Гватемала, в град, където туристите никога не стъпват и където нещата се правят за местните хора, а не за нас. Обсъждайки това и радвайки местните чичоци с рядката гледка на "грингос" се гмуркаме в необятния пазар - безкраен ред от хора и стоки, пътечка помежду толкова тясна, че се навираш в стоките при всяко разминаване и целия поток се спира, когато някой срещне познат. Самите стоки обаче не са особено привлекателни - редуват се тонове китайски тениски и гащи, с огромни маси покрити с отвратителни сурови меса, и с големи сергии от плодове, които изглеждат доста по-автентични от това, с което сме свикнали - но не особено привлекателни. Примерно зелено-жълти мръсни портокали, които едвам се познават, кръгли, а не крушовидни авокада, банани от три сантиметра. Иван е много впечатлен от последните и държи да си вземе, както и авокадо, че много обичал. Аз не обичам особено, но това дето ми се опитва - например ананас - се яде много сложно и решавам, че ще си хапна от на Иван - бананчетата. Оказват се доста по-наситено бананови и сладки. Успяваме да изскочим на площадчето на града - изглежда приятно, но малко...особено, с ограда от всички страни и вход само в единия край. Съответно, в пълен контраст с останалата част от града - тука няма никой, пейчиците са празни а беседката на средата е тъжна и самотна. Църквата е жълта и приятничка, но в нея се влиза след две други огради и входът не е никак наблизко, затова я пропускаме. Връщането отново е през лудия пазар - толкова напомня на арабски пазар и същевременно е толкова различен - поведението на хората и стоките са доста подобни, докато миризмите и цветовете са съвсем различни, ах колко обичам тоя пъстър прекрасен свят, дори когато ми мирише на мърша.

Следващата ни посока е малкото градче Ла Демокрасия. На излизане откриваме, че Ескуинтла е центъра за дистрибуция на Кока Кола в Гватемала и съответно е пълно с весели червени камиони, криещи весели червени бутилки, пазени от въоръжени до зъби кисели бивши военни. Подкарваме по хубавия прав и равен път южно от вулканите. Фуего пуска пушек и пара и прави мъничко облаче над себе си, докато Иван обяснява как най-големият проблем на тая кола е че е пълната катафалка - тя няма дори въздушна възглавница ако се удариш, което я превръща във вероятно по-несигурна от колата на Фред Флинтстоун (която също няма въздушна възглавница, ама развива максимално 35 км/ч поради двигателната си мощ). Докато се чудя дали промяната на името от "бракмата" на "катафалката" не е твърде песимистична, се налага отново да размърдам навигаторския мозък - от тоя път се излиза със странни комбинации от по две кръгови кръстовища насред блатце. Тук, по южния склон на централното плато е страната на кафето и захарната тръстика, наоколо има разни плантации, всичко е много зелено и наподобяващо савана. Ето я и подозрително наименованата Ла Демокрасия - град с това име в Гватемала е все едно в САЩ да има градче на име Гън Контрол. Тука ще бъде и първият ни досег с Мезоамериканските древни култури. Наблизко се намират останки от  - отново парадоксално наименованата култура Монте Алто (въпреки че тука всичко е ниско и равно и планина няма), най-съществения белег на която са огромни топчести фигури, понякога на глави, понякога на цели хора, които според учените напомнят на цивилизацията на Олмеките в Южно Мексико, съвременници на културата Монте Алто. Няколко от тия фигури са домъкнати и изложени насред централния площад на Ла Демокрасия и точно тях идваме да видим.

Голям тиквеник е този

Красавец на 2000 години

Демокрасията е доста по-спокойна в сравнение с Ескуинтла. И тук не са виждали туристи и грингоси, всички са доста изненадани от нас, явно тая култура не е особено известна. Площадчето е доста по чисто, приветливо и отворено. И ето ги главите. Големи топки, високи над метър, с грубо изрязани очертания; някои са глави с широки носове и очи като на насекоми, а други са масивни плосколики хора, незнайно защо напомнящи ми на представители на българската политическа класа. Не съм виждал наживо скулптурите на олмеките, но за мен е напълно необяснимо как някой може да смята тия и ония фигури за свързани по какъвто и да е начин; тук материалът, размерът и изработката са определено различни, всичко е доста по-елементарно и грубовато и вероятно дори не са изпълнявали подобна функция. Тъкмо да си помисля, че древните майстори на тия фигури не са се престарали особено и прочитам, че произведенията им се славят с магнетизма си и това едва ли е случайно. Наистина не ми се струва вероятно някой да си каже - сега ще взема тука едно дебело длето и ще издялам с него от тоя кръгъл камък - подобие на човешка фигура, ама без да си давам прекалено зор или да гледам да има прилика - но определено ще се съобразя с магнитния полюс на камъка. Може да не са красиви, обаче площадът

Тапир с коледна украса

определено изглежда доста по-интересен, впечатляващ и уникален с тях; това че местните дядовци седят по пейките и подиумчетата на които са фигурите създава едно доста по-силно усещане за приемственост между древните създатели и днешните хора, отколкото който и да е друг камък, видян от мен в Гватемала. Особено ме впечатлява картинката на девойка, дето си цъка смартфона заседнала пред дебел каменен вожд издялан преди повече от 2000 години, но се посвенявам да я снимам, такъв съм аз - тактичен и свенлив. В далечния край на площадчето е поредната жълта църква и - изненадващо - баскетболно игрище. Мотаем се още мъничко наоколо по селските улички - мястото е спокойно и приятно, никой не бърза заникъде, даже дискретната коледна украса, състояща се от три трийсетсантиметрови звезди и гирлянд - още виси пред кметството. Снимам още едни зелени арки и сме готови да отиваме към езерото Атитлан, главното събитие за този ден.

Древните хора правят каменни глави,
съвременните - също

Пътят започва интересно с една голяма чапла, дори може би - жерав, която кротко се разхожда. По-натам е стръмен и изпълнен с нашите легнали полицейски любимци, колкото повече се изкачва в планината, толкова по-зле става, докато изведнъж пресичаме границата на департаментите и хоп - пътят е отново хубав. В едно от селцата толкова смело тръгваме в насрещното движение, че дори известният с шофьорските си конфузии Венко би се гордял с нас. Чудно е колко много полицаи патрулират забутани кръстовищенца в забутани селца - изобщо обаче не им хрумва да ни глобят, всички мило сочат на гринговците правия път, необозначен иначе нито съз знаци, нито известен на Гугъл. Започвам да си мисля, че има конспирация, в която всяко село минава на еднопосочен режим в деня в който ние минаваме през него.