3. Ден Първи, сутрешна разходка из Гватемала Сити, знамето, двореца, площада, тапира

Да видим най-накрая какъв ще да е тоя човек, с който ще обикалям тая приказна страна. Появява се с ярко-оранжевото яке и се озърта като глуха свиня в картофи докато ми звъни отвътре преди изхода, неосъзнавайки че го чакам отвън щото не ни пускат вътре. Не му вдигам, махам му докато ме види. Докато ми звънял обаче, човекът се ориентирал добре и вече е намерил откъде се поръчват такситата за центъра, докато се запознаем и вече сме поръчали такси. В таксито си говорим за полетите си и за плана за следващите дни, Иван е доста по-адекватен отколкото очаквам (нали, приятел  на Венко) и звучи като опитен пътешественик. Ходил е в Бразилия и Перу и това му е направило огромно впечатление, често през следващите дни ще сравнява тукашната обстановка с там. Таксиджията уж е запомнил името на хотела ни, обаче най-безцеремонно ни изхвърля пред друг хотел и казва "това е хотел Сентенарио". "Ама то пише Американ Ин над входа?" "Това е, това е", затваря вратата и заминава. Тоз хотел изглежда по-добре отколкото нашия би трябвало, ама все пак имаме резервация, тръгваме на две пресечки от тук, на самия главен площад на града ни чака нашия схлупен и леко-пропаднал стогодишен хотел. Снимката в буукинг.ком не отговаря изобщо на това дето се вижда в стаята, ама каквото - толкоз, не е възхитително ама ще стане да се нощува. Банята, както всяка баня в Гватемала с може би едно изключение - изисква предпазливо и старателно проучване, експериментиране и подготовка - не се влиза току така в такава баня, кой знае кое откъде тече и как се пуска. Аз съм експериментаторът, докато Иван си гледа мейлите, оказва се че човекът си е заминал в много напрегнат период на работа и получава по 100-тина имейла на ден. Аз не съм много по-добре, след познавателното къпане слизам с компютъра на рецепцията (щото там е интернета, не се лови в стаите) и сядам да работя чак докъм 2 посред нощ. Някъде по това време вината на Венко се обадила и нашия човек измислил, може да имам нож в гърба, ама сигурно нямам против да отида на екскурзия в Истрия с него на 1-ви май, че да е почивен ден в Италия, но аз съм зает с далеч по-интересни неща, за да се занимавам с това сега.

Ставане в 6.30 и започваме с разходка по приятно напечения център, на който се приготвя някакъв много пъстър пазар. Иван е наизвадил един огромен фотоапарат да прави някакви тлъсти мазни снимки на пъстрите хора и слънчевия град; знам ги аз хората с гиганстки апарати - правят чудни снимки, ама всяка е по 8мб и ги обработват три месеца и подозирам, че ще видя снимки когато вече съм в Таджикистан. Площадът е достатъчно голям, че има градинска половинка с палмички и дръвчета, фонтанче с нежни струйки и голямо празно пространство, където се заражда пазара. Има и гигантски прът със знамето на Гватемала - две сини вертикални третини с бяла по средата и герб. Символизирало уж това, че Гватемала е между двата океана, което е малко учудващо, не мислих че е забелязала - страната изобщо не е ориентирана към океаните си и няма нито големи пристанища, нито туристическа инфраструктура свързана с океана, нито ползува океаните като ресурси или дори за транспорт.

НДК на Гватемала. По-хубаво ли е от нашето?

Освен с приятни, но малко малко безмислени цветове, това знаме има и още с какво да се похвали - Гватемала през XIX век си е докарала швейцарец да и измисли герба, резултиращо в това знамето и да е едно от двете знамена в света с оръжие на него (другото е прочутото знаме на Мозамбик с Калашник) - две пушки пред които има свитък с датата на независимостта и кацнало зелено пиле отгоре. А в подножието на знамето има голямо двуметрово картонено число 56 и бележка оказваща че това е своеобразен протестен мемориал за 56-те момичета на възраст между 14 и 17, загинали в пожар в сиропиталище, където са били насилствено затворени от полицията, събитие случило се миналата година и предизвикало масови протести срещу произвола и безсилието на държавата и, което, поне за мен - определя голяма част от мнението ми за политическата ситуация в тая страна и настоящия режим. Разказвам на Иван за пожара и за президента Джими Моралес, който, ако не беше свръх-консервативен агресивен авторитарен популист изгорил 56 деца в сиропиталище - щеше да е голям симпатяга и за Националния Дворец, който сивее зад знамето и който е хубав, но започнат от един диктатор в началото на века и довършен от същия онзи Убико дето е вдигнал и бетонния прът от снощи. Националният дворец е символ на столицата, резиденция на президента и музей, ама тъй като е 7 сутринта не е отворен, както и катедралата отстрани на площада. Тръгваме покрай нея към пазара, който е скрит зад нея и също още не е отворен, макар че вече кипи дейност, неделята тук май е пазарен ден. Градът е доста събуден и доста хора вървят насам-натам. Баирестите улички из централната част обаче не впечатляват много, освен с отново потресаващия брой МакДоналдси, Пици Хът, Уендита и други бургерджийници, които тъкмо отварят. Иван се впечатлява от розовата арка на сградата на Пощите и я снима от сто ъгъла, но за ваше съжаление аз съм я снимал от нула. Още не подозираме как ще ни изненадат пощите на страната, но отсега ще кажа че не заслужават розов дворец с арка над улицата.

Озъртаме се за някакво похапване и тъкмо сме готови да се примирим с американска бърза храна и намираме пекарна. Натоварваме един куп бисквити и солети и кроасанчета и разни експериментални закуски, които, поне в моя случай се оказват или гадни или безвкусни. Оказва се, че в Латинска Америка всяко нещо кон карне ("с месо")  е всъщност с варена телешка кайма и съответно не особено вкусно. Остава ми едно парче бутер-тесто със захар и си го хапвам докато обикаляме маститата сграда на полицията гъмжаща с униформени служители като кошер. Завиваме наобратно към центъра и се отбиваме до църквата Сан Франциско, където влизаме един по един щото Иван пие кафе, а аз ръфам бутерка и съм целия в трохи. Първата ми църква в Гватемала е огромна, поне двойно по-дълга отколкото съм свикнал, че църквите трябва да бъдат, с много празнини, както в църквите по Европа няма място от статуи и украси и всичко е много точно премерено, така църквите тука имат много бели стени, много пространство дето не се ползува и много широки пътечки и проветривост. Извинявам се на Свети Франциск, ама църквата му прилича на хангар, временно напълнен със столове и тук-таме по някоя картина. Докато чакам Иван ми дават брошурка, разказваща ми за Света Инес, гушнала агне. Фън факт, името Инес е испанския вариант на името Агнес, и я рисуват с агне, защото Агнес звучи като агне ("агнус") на латински. Просто обожавам да откривам откъде идват имената на някакви неща.

Разбрал съм се с фирмата за коли под наем в 8 да отида да взема колата, а то вече е 8.15, време е да взимаме багажа и да

Тапира и масивната катедрала

ходим натам. Оказва се обаче че катедралата вече е отворена и се готви за служба. Масивна, сива, бетонна неокласическа дебела катедрала с малко красоти и орнаменти, но с цялостно усещане за тежест и масивност. Две кулички обрамчват огромната фасада. През деветнадесети век са вдигали доста тежки неща, макар че има добра причина - тук често има земетресения и двете големи разтресли цялата страна през 1917 и 1976 не са успели да я съборят, макар че поне първото е успяло да премахне всякакви излишни стилистични елементи от нея. Отвътре е същата каквато и отвън - стабилна, мощна, заземена и непрекаляваща с красотичките и стърчащите неща дето могат да паднат на тиквитее. Излизаме и отиваме до хотела, договаряме се с таксито, но аз съм забравил да си снимам яркорозовия тапир Тъпи с центъра на града, затова ги карам да почакат малко, докато притичвам през площада и снимам тапирчето с Националния дворец и катедралата и хората ми хвърлят странни погледи.

Пиле и кметство

Таксиджията намалява край разни забележителности за да ги снимаме. От тавана на колата му виси гумено жълто пиле. "Ми компанеро" вика ми и аз му показвам тапирчето и му казвам "Ми компанеро", смеем се, открих сродна душа в Гватемала. Минаваме по маршрута на метробуса, който е, чисто и просто - пародия на метро (спирки отделени от трафика, влиза се със специален билет, има охрана по спирките, но е автобус и то  пътуващ в същия трафик като другите) В будката на фирмата за колата ни чакат двама човека, които изглеждат като близнаци и от които около 1/4 говорят бегла форма на английски. Малката бракмичка ни чака отстрани. Докато аз я оглеждам с единия близнак и обезпокоително забелязвам как всяко най-дребно петънце по тая бракма е чинно отбелязано по листчето му, Иван се разправя с другия близнак и си дава там картите. Насред цялостно съмнителната обстановка, най-голям проблем става че те го карат да се подпише на празни листчета за парите, които ще взимат. Човекът не се дава лесно, но срещу стената от "но компренде, плис сайн дис" дори той се отказва най-накрая. Иван има притеснения с карането, щото не е карал кола със скорости от много отдавна, затова аз съм първия шофьор, сядам и потегляме към Антигуа.