6. Ден Първи, поглед към Тихия океан, вечер в тъмни улички

Отново вулкан де Агуа

Слизаме по една изключително стръмна урва от пясък и

Слизане в прахта

пепел, в която обаче не се хлъзгаш надолу, защото краката ти потъват на всяка стъпка до прасците. Същевременно, това е стръмно слизане в облаците, много е величествено. Гидът развива опасно бърза скорост по урвата, ние обаче сме по-бавни за да сме по-сигурни. Единствената неприятност на това чудно място е, че целия потъваш в жълтосив вулканичен прахоляк, краката ти стават целите жълти, обувките пълни с прах и камъчета и когато най-накрая урвата свършва при едни големи антени - изтупваш по три кила глупости от тях и те въпреки това с дни наред успяват все още да пускат остатъци. Останалият път минава изключително бързо, за един миг сме долу. От момчето с коня няма и следа - исках на него да дам парите за кончето, че не съм съвсем сигурен че от гида ще стигнат до животното, ама какво да се прави. Следва голямото даване на пари - 100 кетцала за допълнителна разходка (9 кетцала са едно евро), 100 за кон в едната посока и 50 - бакшиш за намиране на портфейла ми и малкия въображаем Венко на рамото ми надава писък на ужас (всеки път като съм на пътешествие си представям, че на едното ми рамо има малко въображаемо Ели, което ми помага да съм по-добър и щедър човек, а на другото - малък въображаем Венко, който се бори за това да не харча пари, това е моят вариант на малкото ангелче и дяволче от анимационните филми, с тая разлика, че понякога някой от тях е заменен с истинския такъв).

Надолу в облака

Долу се заговаряме с една двойка, с която често се разминавахме по баира. Белгиец и приятелката му гватемалка.

Една от най-романтичните гледки - розови уши със залез.

Говорим си за плана, кой къде бил и ще ходи. Белгиецът обяснява че Коста Рика му идва малко твърде уредена и изкуствена, докато Гватемала все още е автентична; после разговорът завива в странната посока да се обясняваме колко са зле французите и кой има по-идиотски истории с Франция и французи. Няма смисъл да се бърза, защото слънцето ще залезе след 20-тина минути, няма никакъв шанс да стигнем до океана за залеза, както се надявах; все пак обаче не съм виждал Тихия океан досега и държа да отидем дотам, макар и по тъмно. Иван прави всичко по силите си и подкарва бързо натам, но океанът е на 80 км; Докато се тресем от внезапно изскачащите легнали полицаи - които са особен ужас в тъмното - си говорим как България имала един куп конфискувани биткойни и какво се кани да прави с тях. Това не е сложено в летописа, защото е много интересно, а защото ми се иска след десетина години да го прочета и да видя тая случка изяснила ли се е и помни ли се още какво са биткойните.

Макар по пътя небето да е червено все още, когато наближаваме морето вече няма никаква останала светлинка. "Голямото" пристанище на Гватемала е разделено на два града, разположени един до друг - Пуерто Сан-Хосе е старото пристанище, с докове и някаква военна базичка, както и плаж, а Пуерто Кетцал е новото пристанище, което представлява само една голяма марина с яхти. В първоначалния план очаквах да се разходим и в двете, пеш и по залез; както се разбра обаче вече - залезът отдавна е заминал, а двете места не са удобно свързани за разходка пеш, няма тука променади край морета и подобни красиви глупости, между двата града са военните, разстоянието е към 4 км, единственият път е главния най-навътре от морето и няма нито лампи нито тротоар, затова без колебание избирам по-градското Сан-Хосе, а Пуерто Кетцал ще си гледа работата. Завиваме натам и хоп - внезапнпо се озоваваме в някакъв друг свят - пътят става луд и хаотичен и отвсякъде изскачат хора на мотопеди, по двама и по трима на някакви дребни бръмчилници без фарове. Това е много опасно, защото всички коли в Гватемала по правило са с тъмни стъкла и нашата не прави изключение - съответно по неосветения път сред нощ е много трудно да се прецени дали отстрани и отзад до колата няма мотопед или пък - има три. След още десетина минути прекарани зад мотопедче с тройка деца които според мен са на възраст твърде ранна дори за да сметнат че общата сума на годините им пак не би трябвало да е достатъчна за книжка, най-после лудницата край нас придобива донякъде градски вид. Всичко обаче изглежда по-бедно и мизерно отколкото в Гватемала Сити или Антигуа. То е ясно, че единствените градове дето сме видели до момента са най-представителните, ама тука нещата никак не вдъхват доверие. Продавачът във всяко порутено магазинче седи зад дебела желязна решетка, светлината е оскъдна, съвсем буквално има нещо гнило в това градче - нещо мирише на боклук. Караме по тъй наречения булевард, разбира се - еднопосочен - който би трябвало да ни заведе съвсем направо чак до океана. Оказва се обаче, че булевардът завива, а до океана водят серия от тъмни, празни и изключително съмнителни улички, по които няма жив човек и чиято широчина не стига да се разминат две коли. Иван е изключително скептичен да влиза в тях, все пак го навивам на една от тия улички, но тъмнината, стесняването и появата на силуети с очевидното намерение да ни разпитват какво правим там го кара да обърне и да се върне на булеварда, където поне има светлина, кафенца и лудница. Следващата успоредна тъмна уличка изглежда мъничко по-приветлива, но Иван не ще да ходи там. Убеждавам го да спрем отстрани на булеварда и той спира, но го е страх да остави колата в тая напрегната обстановка на булевард пълен с мотопеди, тук-туци и камиони, които изобщо не мога да разбера къде отиват, на картата тоя булевард свършва след 500 метра. Разбираме се, че аз сам ще отида до океана, а той ще ме изчака в колата. Той е виждал Тихия океан от Япония и нещо май не му се гледа нощен океан, докато се тревожи за колата.

Аз обаче съм от тия хора, дето невероятно много се радват, че първия им досег с най-големия океан на планетата ще е в точно тия условия - нощ, тъмилка, лудница и ужасно гватемалско градче. Уличката дето води до плажа започва точно като ония улици дето по американските филми се случват престъпленията, след 50-тина метра обаче даже се разширява леко и има някакво кафенце. И после започва плажът. Няма никава алейка край морето, нищо - просто плаж, широк и пясъчен с някакви навесчета тук-таме. От тъмното изскачат фарове и става ясно, че някакви младежи правят състезания с бъгита по плажа, изчаквам да отминат и отивам до брега. Еми тих е тоя океан, мога да потвърдя. Пълна тъмнина, пълна тишина, пълно спокойствие. Някъде далеч наляво свети самотен кораб, наближаващ пристанището, иначе нищо друго не привлича погледа никъде, съвсем леки вълнички правят мъничък прибой пред краката ми. Океанът е топъл, тих и спокоен, знанието че направо срещу мен чак до Антарктика няма ни

Тапирът е долу вляво. Може би.
Океанът е нагоре. Може би.

късче  земя подсилва това усещане за спокойствие и безвремие. Безвремие ли казах - я бързо бръмчащите бъгита идват наобратно, за да ми подскажат, че вече видях океана, става късно а ще нощуваме на още 50 км оттука, няма смисъл да продължавам да кисна. Снимам бързо тапирчето с ясното съзнание че на тая снимка ще се вижда абсолютно нищо и се затичвам наобратно, мислейки си как на никой тука не му е хрумнало дори да направи някаква алея край тоя плаж, някакъв начин да се стига не през ужасни улички, някаква форма на градоустройство отбелзващо наличието на океана. Човек има чувството, че тоя град случайно се е паднал тук до морето, по никакъв начин обаче не е ориентиран към него и дори му е обърнал гръб. Иван също няма търпение да се махне, трябва обаче да спрем на центъра за вода и после за още малко вода, щото първата не е достатъчно. Заглеждам се в уличните продавачи, да видя има ли тук повече риба, никъде досега не съм видял риба в Гватемала. Нищо такова, всички продават същите неща както обикновено, а масовата храна отново е пиле пържено в гигантски походни фритюрници или по-скоро варели с горещо олио. Освен в меню на ресторант твърдящ че разполага с езерна риба след четири дена - друго споменаване или въобще доказателство за наличие на риболов в тая страна не се видя.

Тръгваме наобратно на север. Нощувката ще е в единствения хотел на градче на има Ескуинтла, който снощи резервирахме. Тука няма хотели по морето, няма хотели навътре, въобще тоя хотел е единственият в целия департамент и от тук, та чак до Гватемала Сити. За съжаление неговата единственост не допринася много за това условията да са чудесни - като за начало се отива до крайния ръб на Ескуинтла, в тъмна квартална уличка и няма дори надпис. Има обаче отворено шивашко ателие до него и лелята казва да ударя с все сила по една гаражна врата. Тропам, блъскам - накрая идва чичото и отваря, докато паркираме колата не мога да се отърва от усещането, че ние сме единствените посетители в тоя мотел. Стаята е особена и има бетонени шкафове и е боядисна в изключително ярко зелено. Леглото - двойно, чаршафът - един. Иван иска втори чаршаф, аз проучвам банята, която е нова мистерия. Обаче от такотата на обяд не сме яли нищо и трябва да излезем за вечеря. Часът вече е девет и не ни се търси ресторант, решаваме че ще се задоволим с Макдоналдса видян наблизко по пътя. В градче като Ескуинтла се вижда една от причините защо Гватемала и просто завладяна от Американските вериги - Макдоналдс тук е пълен с народ, защото заема много съществена ниша - на добър, леко скъп и все пак допустим ресторант. Всичко друго в страната са или хора с подвижни колички с храна, или дребни будки с идентично съмнителна хигиена, или ресторанти определено извън финансовите възможности на местните хора. Освен това - е отворен по това време, когато всичко друго, освен шивашкото ателие до хотела - отдавна е затворило. Докато ям дебелия отвратителен бургер, Иван си чете безкрайните имейли и обсъждаме корпоративната култура, в която човек е просто бурмичка в огромната система и няма право на мнение или забавления, точно както един наш приятел захапал здраво корпоративното зърно и щастлив да има заплатка дори без секунда отппуск. Аз може да не съм чак толкова потърпевш, но също трябва да поработя малко преди заспиване насред яркозелената стая. Качих вулкан, яздих кон, видях океана и най-хубавия град на Централна Америка - не беше никак лош тоя ден.