2. Ден Нулев, на летището, вечерна разходка в Гватемала.

Когато капитанът дава индикация че скоро ще да се каца, става ясно, че няма да мога да си догледам Каптън Ъндърпантс и прескачам някои части, за да разбера какво става накрая на този така увлекателен филм предназначен за моята възрастова група; това е нивото на вълнение което изпитвам на пристигане в новия свят. Всичко обаче се променя когато отстрани в така далечните прозорчета започват да се появяват вулкани. Самолетът идва от изток, но захожда за летището от югозапад и доста добре си обикаля страната така че ония щастливци до прозорците виждат доста добре какво е положението.

Как силно припича слънцето в пет следобед в Гватемала, защото градът е на над 1500 метра надморска височина и слънцето е близко. Първото впечатление обаче е, че, както всеки континент в който досега съм бил - Америка мирише различно, взъдухът е просто различен, прахът е различен, всичко е различно, мистериозно и очарователно. Тъй като съм Супер-Бързо-Оправящия-Се-В-Транспорта-Мен, след автобуси и стълби съм и пръв на граничното гише пред едно самотно гватемалско знаме. Граничарката обаче не говори английски и нещо не и харесва хартийката попълнена в самолета, някаква траверса иска да вкарвам вътре, но за зла беда след всичкото учене на испански, аз все още нямам никаква идея отде да взема траверса и как да я впиша в документите си. Сочи лелката някъде назад, където има една обезпокоителна стаичка, в която започват да се натрупват хора с раници и с подчертано не-местен вид. Аз може да не знам каква е тая траверса, но определено не искам да влизам в Съмнителната стаичка, да ме занимават с глупости и да ми губят единствения час преди залез тук. Просто се нареждам на съседната опашка и другата гранична леля ми бие гигантския синьо-зелен гватемалски печат и ме пуска без въобще да ме пита за траверси. После митницата представлява натискане на бутон, където ако светне червено ти ровят в багажа и те питат какво е това и трябва да обясняваш концепцията за пауър-банк. Двайсет минути вече са заминали, когато най после излизам от летището и тръгвам пеш към новия център на града. В Латинска Америка летищата нямат градски транспорт, а такситата са малко скъпи като се има предвид че отивам наблизко, ще се връщам скоро и, че летищата в Латинска Америка нямат и банкомати и все още нямам придобити гватемалски Кетцали.

Еми снимах го на връщане

По пътеводителите пише, че е опасно да се върви из крайните части на града. Освен гигантски графити с малко диаболични черни коне в подлез който води до конната база, нищо друго не изглежда страшно в топлата вечер. На далечния край на летището са се събрали бащи с деца да гледат излитащите самолети, носят си и бинокли и апаратчета. Вървя и си мисля - е малко е оръфан тротоара, колко е мило, напомня ми за България; и веднага след това стигам до един от големите булеварди и виждам как изобщо не напомня на България - едно от най-характерните неща на Гватемала (а според моя бъдещ спътник и на цяла Централна Америка, макар че на мен не ми се стори тъй) е че е напълно завладяна от американските вериги за бърза храна. Макдоналдс, Тако Бел, Бургер Кинг, Уенди, нещо друго дето не съм чувал подредили се един до друг - по-нататък ще разкажа по-подробно за този феномен, заедно с обяснения и теории; за момента е просто малко учудващо наблюдение. Още от тези са, че тук всички хора са облечени пъстро, много хора, особено жени - носят неща на главите си и

Това е вдигнато от "Гватемалския Наполеон",
продал държавата на Юнайтед Фрут Къмпъни

уличните телефони са изключително популярни, на поне половината от тях има някой, който говори. Булевардът се пресича с разнебитени надлези, но аз си предпочитам моята поумряла страна с пъстри лели и тухлени арки заграждащи летището пред лъскавите ресторанти от другата. Пресичането на улици се основава повече на интуиция отколкото на знаци и светофари, но това не е неочаквано. Тъкмо по залез стигам до площада с Обелиска, 18-метров бетонен прът вдигнат от наличния диктатор през 1935 година и отбелязващ независимостта. Пише в нета, че гватемалците много почитат Обелиска, обаче явно тайно и отвкъщи, площадът е празен. Тръгвам към "Живата Зона" на града, която е наблизко и повдига въпроса какви са останалите 21 зони. Гватемала Сити е разделена на 22 номерирани зони от прочутия архитект Раул Агилар Батрес, който измислил уникална система за определяне на адресите из града, ползуваща се и в някои други градове на Централна Америка. Може да е била необходима и най-доброто за условията, но със сигурност не е лесна за употреба, има твърде много улици наречени 3а Кале, което е различно от 3 Кале и от 3 Кале а, Авенида 3, Авенида 3А, Виа 3, Рута 3А и прочее.

Астуриас

Тръгвам през тъмна градинка в средата на поредния голям булевард; докато търся паметника на първия Нобелов Лауреат на Гватемала - Мигел Анхел Астуриас (за когото също ще пиша по-подробно по-нататък), заврян неизвестно защо точно тук - се натъквам на листи окачени по дърветата, оказва се, че се търси изчезнало момиче на 19 със синя коса. Става ми малко тъжно за детето и за обстановката - не съм свикнал да се търсят изчезнали младежи с листи по дърветата, малко страшно ми идва. От тъмата се появяват обаче първо една каменна Богородица и после - Астуриас размахал чанти. Имат още какво да научат гватемалците в сферата на странните паметници и тяхното осветяване нощем. Живата зона е същата като другите, само дето между тъмните улички има и гигантски скъпи хотели и затварящи молове, както и повечко магазинчета. Успявам да намеря банкомат; той, както и всички други банкомати в страната са на някакво 5Б, което взима по три долара на транзакция, все пак избор няма, тегля и купувам водичка за двама ни за довечера. Измежду големите глътки нектар от щедрата му Фирма, бай Венко е казал, че най-важното нещо за първия ден в Гватемала е да се намерят сим-карти. Аз бих казал че по-важно нещо е въпросния

Футболната лудница е навсякъде!

първи ден да го има, но все пак решавам да потърся прочутите сим-карти (моята немска си работи, ама с някакви потресаващи тарифи), което резултира в първите ми десет разговора на испански в живота. Да се намери сим-карта се оказва просто, тя да тръгне и подкара нет - невъзможно, защото продавачът във всеки магазин има вида на десетгодишно хлапе (голяма загадка си остава дали продавачите в тия магазини наистина са на десет или специфичните особености на местните планински хора включват доста младеещ вид, което си е вярно), което е заето с това да гледа репортажи от европейски мачове на телевизора си. Гватемалският футбол също се появява, във вид на голяма и много шумна тълпа фенове на отбора Комуникасионес крещящи и пускащи фойерверки пред хотел Холидей Ин. Никой от страничните наблюдатели наоколо не може да ми обсяни нито защо това се случва тук, нито защо се случва днес (Мач имало - обясняват ми, ама то няма, мачът от първенството е утре). Всъщност, по настоящем - Гватемала е наказана да не играе никакви международни мачове и отборите и да не участват в никакви турнири заради държавна намеса в делата на федерацията, на местните фенове обаче, очевидно не им пука, те смятат че е нужно да се вдигне целия Холдей Ин на крака в съботната вечер.

Вече е сталано 19.20 и аз спирам за малко на една каменна пейка на площад Еспаня за да пробвам прочутите симкарти, след което е време да се отправям обратно към летището, защотонепознатият ми спътник каца в осем. Посред нощ става доста по-очевидно, че този град не е правен за вървене пеш, има дупки, неравности, неосветени участъци, надлезите са тъмни и неприятни; реални опасности обаче няма, всеки бърза да се прибере нанякъде. Стигам до летището 10 минути преди полетът на моя непознат спътник да кацне, обаче това летище не следва правилата на нормалните такива и не пускат посрещащите хора в сградата и човек кисне отпред пред едно табло на което пише че полетът по Маями закъснява (но не пише с колко). Чрез смс - консултирам Теодор да ми провери някъде колко закъснява тоз самолет, щото може да е пет минути, а може да е 5 часа, таблото тук не казва. Теодор бивайки в САЩ е в моята часова зона и  (вероятно) не спи, за разлика от всички други хора, дето мога да попитам; отговаря ми супер-бързо, след което задава много въпроси, на които после си отговаря сам. Оказва се че закъснението е малко, така че си чакам кротко седнал на бордюра както и всички други хора имащи нещастието да чакат някого и недопуснати в залата за пристигащи хора.