4. Ден Първи, Антигуа Гуатемала и вулканите

Навярно всички, които ме познават си мислят, че бивайки опитният пътешественик, който съм, аз вероятно съм най-добрия шофьор, който някога е озарявал пътищата на планетата. Сега си представете картинка: как въпросният най-добър шофьор фучи с мощната си кола по лъскавия  празен път, вятърът развява косите му, колата бръмчи силно, подчинявайки се на всяко желание на майстора, ралито е в разгара си. Найс, а? След като сте си представили тая картинка, ще е по-лесно да си представите точно обратната, която за съжаление покрива реалността на пътуването ни от Гватемала до Антигуа. Задръстване заради полицаи спрели под мост; бракма, дето не може да качи най-простия баир на трета скорост; спирачки които не се задействат ако не ги натиснеш почти докрай; път който постоянно се качва и слиза и пълен с големи върволици от така нарчените Чикън-бус автобуси - пъстро боядисани бивши американски училищни автобуси, изпълняващи ролята на междуградски транспорт в Централна Америка; плах шофьор, дето го е страх да изпреварва автобусите на завои, което значи из преобладаващата част от пътя, легнали полицаи изскачащи внезапно на най-неочакваните места. Все пак достигаме до Антигуа без произшествия и под старателните, макар и малко объркани напътствия на Иван започваме да търсим място за паркиране. Само две обиколки на градчето по-късно намираме и въпросното, но тъкмо излезли от колата някаква леля ни казва че имало линия роса, което ще рече бордюрът е боядисан в червено и значи че не можело да се спира там. По-нататък по уличката обаче най-после няма линия роса и с помощта на Иван, който може да паркира успоредно, за разлика от вашия пътеписец (съжалявам че разбих мита за моето съвършенство, но трябваше все някога да се случи) сме готови да разгледаме най-красивия град на Централна Америка.

Пъстрите хора на Гватемала

Антигуа е третата столица на Гватемала. За историята на идването на конкистадорите и основаването и първата ще разкажа по-нататък, а втората е на 5км на юг от тук и се казва Сюидад Веля и била много сладка столица в продължение на 20-тина години. При едно от поредните земетресения в района от извисяващия се над града Вулкан де Агуа потича лахар - огромна маса от вода и кал и помита Сюидад Велята през 1541 и затова испанците местят столицата на генерал-капитанство Гватемала тук в Антигуа (и наименоват Вулкан де Агуа на това, което тече от него). Антигуа става пъстрата и просперираща столица на цяла Централна Америка, която влиза в пределите на фиктивното кралство Гватемала и си седи такава два и половина века. Многобройните земетресения, изригвания на вулкани и въобще проблеми обаче карат испанците да преместят столицата още един, последен път  през 1776, там където е сега, щото, както разбрахме от предната глава на мястото на Гватемала Сити въобще няма земетресения и проблеми. Това преместване обаче дава шанса на Антигуа да запази своя сладък колониален облик със стари порутени църкви, пъстри къщи и калдъръмени улици, нещо което би било невъзможно, ако градът не е бил позабравен докато модерните времена са навлизали в Гватемала с бръмченето на банановите камиони и трясъка на оръжията. Уникалното разположение в подножието на три вулкана пък е прекрасен бонус за туриста. Доминиращият пейзажа и извисяващ се от южната страна на всяка от ориентираните север-юг улици на града е споменатия Вулкан де Агуа, висок 3760 метра със зелен и горист склон, защото активността му отдавна е замряла.. На югозапад се извисяват още два вулкана; Единият се казва Фуего, което значи огън по добрата стара испанска схема за наименоване на вулканите по това дето идва от тях. Фуего е много активен и почти всеки ден си пуска пушек, върхът му е целият в пепел, а изкачването му - невъзможно. Той е само три метра по-висок от Агуа. Третият вулкан е Акатенанго, горист, висок 3880 и много слабо активен (макар и с опасен потенциал.); там се катерят туристи с палатки за да нощуват и да гледат вечер как гори и дими върхът на Фуего.


Намирам на картата къде сме паркирали и как да отидем към забележителностите. Църквата Сан Франсиско е право надолу

Вулкан де Агуа и църквата на Сан Франсиско

по улицата от нас. Вървим покрай пъстрите къщи в посока на вулкана. Усещането да вървиш към планина която е на 5 километра оттук но е с 2.2 км по-висока от твоята височина е неописуемо - вулканът не просто доминира пейзажа, той е половината от него. През 2012 година гватемалците направили жива верига оттук та чак до върха на вулкана, за да протестират срещу домашното насилие, проблем в чието разрешение Гватемала явно прави по-сериозни стъпки от нашата Родина, само не знам как са висели по стръмния склон. Стигаме до църквата Сан Франсиско, която е в голям вътрешен двор и пълна с руини. Срутена при едно от поредните земетресения е стояла недеокосната над сто години преди да реставрират и отворят една част от нея за богослужения. Някъде наоколо има е светилище на първия светец на Гватемала, Сан Педро де Бетанкур, наричан Свети Франциск на новия свят, щото живял бедно и милостиво и направил тука болница която се грижила за местните хора без да подбира между испанци и индианци. Пъхам се в църквата и веднага забелязвам как тя има Г-образна форма, едната страна е там където е била старата църква, а другата е новата където сега има служба. На излизане съм изгубил Иван и си давам сметка, че изобщо не съм обърнал внимание в какъв цвят е облечен той и как да го намеря лесно, но все пак го откривам защото е по-длъгнест и светъл от местните хора и обича да се спре и да ги снима супер-старателно. Иван обяснява, че най-обичал да снима хора, особено деца и за негово щастие тука е пълно с тях.

Вътрешен двор

Продължаваме по симпатичните улички към централния площад. Очаквах тоя град да не ме впечатли много, защото подозирах, че испанците са се опитали да вдигнат едно копие на своите готическо-барокови градове, от които съм виждал много из Испания. Очаквах че голямата му популярност идва не от уникалността по принцип, а от това че по Америките няма много хубави барокови градчета, така често срещани из Европа. И двете очаквания бяха разбити на пух и прах по широките прави калдъръмени улички с редици от широки, пъстри, едноетажни къщи - нещо което в Европа, а и никъде по света - не съществува в този си вид. Минаваме край още една две достолепни барокови църкви и изскачаме на един дворец с вътрешен двор, направен на музей на колониална Гватемала. Макар да изглежда доста примамливо, го обсъджаме и решаваме че сградата е по-интересна от музея, съответно няма смисъл да се влиза. Срещу него, обърнала фасада към площада е катедралата. Строена и разрушавана при няколко земетресения, през XVIII век е една от най-големите и красиви църкви на целия континент, земетресението от 1773 обаче не и прощава и целия покрив го няма. Предната част е направена отново на църква, задната част с целия огромен кораб и съседните два, както и бившия двор - са във вид на една прекрасна руина. Толкова обичам руини на църкви, толкова са вълшебни, мистични, толкова са по-истински за осъзнаването на връзката между човека и вселената, отколкото примерно -

Вълшебните руини

целите църкви. Целият град може да е пълен с туристи, продавачи, зяпачи и въобще хора, тук в руините обаче няма жив човек, само ние обикаляме между камъните. Толкова малко

Орнаменти отчасти барок,
отчасти местни

от нещата. Неоромански арки, дебели контрафорси, здрави стени и синьо небе отгоре на всичко това, толкова е красиво че почвам да се чудя как не им е хрумнало на хората направо да правят църкви без покрив. Има гербче на едно от малките останали куполчета - разпознавам кулите на кастилия и лъвчето на Арагон, но са малко наобратно разположени от традиционното. Като цяло украсата някога е била барокова, но има много елементи от местната култура преплетени тук-таме, определено се забелязва как стила на маите е оказал своето влияние върху испанската архитектура. Синкретизъм, обяснявам на Иван, че се нарича това, макар че сам не съм сигурен че съм прав. Иван пък ми обяснява колко много неща бил знаел за световната история ама ги забравил всички покрай изтощителната си работа. Апсидата пък ми напомня на арменска църква - издигната вдлъбнатина над двустранно стълбище. Не знам защо е там, още една мистерия. Има и много цветя, особено в посоката на бившия двор. Розови храсти, с жълти и червени рози. Набива се в очите и нещо зловещо - още до входа забелязахме умрял гълъб, обаче с разходката откриваме че край почти всеки храст из тия руини има по две-три умрели птици, предимно гълъби. Чудим се дали се е случило нещо, или просто в такова място има изключително много птици, част от които е логично да си мрат понякога, ама изглежда не-съвсем нормално. В тази част на бившата църква природата налазва повече, всичко е много сладко. Има и реставраторска работилница в единия ъгъл.

След като сме видели руината, самата действаща църква не впечатлява особено, макар че е по-малка и спретната и сладка от повечето други. Постветена е на Сан Хосе; тука има малко странни комбинации от посвещаванията на неща на светци, принципно свети Яков е светецът покровител на града, не знам защо катедралата е на друг; от друга страна тука дори земетресенията имат имена на светци според това на чий ден са се случили. Площадчето е като сладък малък парк с много дръвчета и градинки, само че е пълно с хора - туристически групи шават насам натам. От едната страна на площада е кметството а от другата - бившата резиденция на испанския губернатор, двете всъщност си приличат, широки сгради с по две колонади една върху друга в бежово-жълтеникав цвят. Знамето на Антигуа или на департамента Закатепекес на който тя е главен град е същото като на Гватемала но със зелено вместо синьо. Въпросното стърчи на прът заедно с националното, но по-ниски и закътани отколкото в столицата. В ъгъла на площада намираме магазинче за картички. Без да очакваме се оказва, че прекарваме в него почти половин час, защото има много сложна система за избиране на картички която носиш номера на една баба и тя ги търси и се кръсти и вдига тежко и после изобщо не може да ги намери в разни кашони и пак се кръсти и чуди, чувствам се като конник на Апокалисписа посетил магазинчето на горката бабка. Пращам Иван да си намери банкомат, докато аз търпеливо се опитвам да помогна на бабата, накрая сме събрали общо към 30 картички от цялата страна. Следва още една губивремка - намирам зеленото М на мобилния оператор Мовистар и влизам да ми продадат и пуснат симкарта с телефон и нет, това е моят

Ммм, такос

избран оператор защото го има и в Ел Салвадор и там си важат всички тарифи и мегебайти и минути и няма нужда да си купувам нова. Венко обясняваше че това е лош избор, защото покритието им е най-слабо, но в момента ми харесва да правя неща напук на него, кой знае защо. Трите полу-хлапета в магазина ми човъркат и бърникат телефона още двайсет минути; симкартата тръгва, но нетът седи супер-слаб на едж, въпреки че в техния телефон е на 4г, нещо с честотите било, тяхното покритие и моят порядъчно допотопен телефон нямат едни и същи такива. Офф. Но няма какво да се направи, взимам си телефона с безкрайно слабия нет и тръгваме нататък - може би е за добре, че през следващите дни ще имам малко нет и няма

Бароковата църква Ла Мерсед

да си гледам телефона (по прякор - Антиката) толкова, а ще попивам по-добре обстановката. Време е и за третата половинчасова губивремка - както сигурно сте се досетили, вече сме огладнели и тъкмо го обсъждаме, когато се натъкваме на такерия където изглежда и мирише вкусно. Сядаме и си поръчваме порцията за двама с осем такота, половината с пиле, другата половина с местния колбас чоризо. Тия таковци са невероятно-хубави, никога не бих очаквал нещо такова от храна, толкова елементарна и същевременно масова като такото. Иван приключва с храната по-бързичко и обикаля наоколо да снима поредната руина на църква. Когато сме готови и двамата, тръгваме покрай артистичния пазар на север до църквата Ла Мерсед, която - в приятен контраст с всичките други църкви наоколо - си е здрава, несрутена, барокова и ярко-жълта, разположена на поредното градинско площадче. Всъщност, повечето къщи, край които минаваме, са разноцветни, широки, имат голям вътрешен двор и са превърнати в някаква форма на занаятчийско магазинче - я ще продават предени неща, я грънци, я сувенири, я нефритени неща, я маски (има тука някаква схема с маски, всички много настояват да творят и продават ужасни маски, така и не разбрах защо).

Арката на Света Каталина

И така, най-накрая се озоваваме пред най-характерната гледка на Антигуа, ако сте виждали една снимка от този град, това е нейното описание - жълтата арка на Света Каталина над улицата на фона на вулкан де Агуа извисяващ се в далечината. Построена през XVII век и някога имала функцията да транспортира монахини от манастир в училище, без да трябва да минават по калната улица и да срещата хората, днес от манастира и училището няма останало нищо и арката е просто архитектурен куриоз изпълняващ ролята на часовникова куличка. Още една разходка по площадчето и е време да си ходим, не и обаче преди да се отбием в магазина/музея на какаото на който случайно се натъкваме. Полу-хлапето тук е много старателно, предлага ни да опитаме различни видове шоколадче и какаови зърна, както и чай от какао. Ние му се отплащаме изкупувайки един куп шоколади и продукти, аз взимам даже от какаовия чай за съпругата.

Трябваше да отидем и до Сюидад Веля, но чаровната Антигуа ни отне доста повече време от очакваното, затова сега е време да се разбързаме, че ни чакат нови приключения на вулкана Пакая.
П.П. Снимките в тая глава са от Иван и определено се забелязва качествена разлика.