8. Ден Втори, най-красивото езеро на света

Тия точки са орли.

Прочутият пътешественик и изследовател (като чието превъплъщение се изживявам аз) Алескандър фон Хумболд е казал, че езерото Атитлан е най-красивото езеро на света и, както подобава на един Вихреноподобен човек - е бил напълно прав. Ние обаче му наближаваме от южна посока, обикаляйки огромния и стръмен вулкан Атитлан и когато то се отркива измежду дърветата тук-таме, виждаме по-малко впечатляващата му страна. Първата ни цел обаче е Сантиаго Атитлан на въпросния южен бряг, старинното градче населявано от маите Цутухил. Предвкусвам чудесен панорамен път покрай езерото, но се оказвам разочарован - брегът е твърде стръмен и пътят е доста по-навътре и се вие като змия през нисък тунел, дори запомням някакво място където покрай една купчинка от пръчки има нещо като гледка, за да спрем на връщане. Всъщност, колкото и да е странно - тая гора е пълна с някакви хора, които носят снопове от пръчки на гърбовете си, трупат ги на купчинки и после си ги взимат и от там. Небето, когато се вижда пък е пълно с грабливи птици, орли, кондори и ястреби го кръстосват напред-назад.

Доминго и Панчо

Ето го и градчето. Искаме да спрем максимално централно и, както обикновено се въртим и подрусваме няколко пъти по еднопосочните улички преди да успеем да спрем. Градецът е приятно разположен в нещо като фиорд - заливът в югозападния край на езерото е тесен и дълъг и разположен между трите вулкана. Два от тях обаче са зад гърба ни и само Сан Педро стърчи пред нас от другата страна на водата. Централната улица водеща до пристанището е един безкраен пазар на джунджурии - и тъй като тук за пръв път сме се добрали до място с преобладаващо майско население - тук е мястото, където искам да купя първите сувенири и започвам да се спирам по магазинчетата. Толкова да не обичам да се пазаря, а толкова да е необходимо по такива места... Все пак действам бързо и докато се усетя съм взел дървен заек за съпругата. Иван обаче работи в банка, той е опитен пазарлия - седи и се обяснява с разните лели и из въздуха се премятат суми и пазарлъци. Иска човекът да си купи автентична страшна майска маска, ама тука сме заобградени с такива количества маски отвсякъде, че направо е трудно да се избере. На всичкото отгоре най-големият страх в живота му е да не би да си вземе фалшив сувенир правен в Китай, а не истински правен от местна баба. Опитвам да му обясня, че дори за фабриките в Китай просто не е рентабилно да произвеждат толкова невероятно различни една от друга стоки, но Иван е парен от фалшиви стовки из други  "автентични" ъгълчета на света и не се дава. Аз се оставям да бъде убеден по-лесно, виждайки как сред десетте нефритени броненосеца няма даже два дето мутрите им да си мязат и взимам на съпругата и такъв, че популацията от броненосци вкъщи е изключително ниска и окуражаваме имиграцията им. Разхождаме се до езерото, което тука заради фиорда прилича повече на река, зеленият конус на вуулкана се извисява стръмно отсреща. Някакви хора се нахвърлят да ни предлагат лодки, ама ние сме планирали това приключение за после. Тука вече е време да адресирам слона в стаята и да спомена защо, аджеба, вие все още не сте видели ни една снимка от прочутото супер-красиво езеро и отговорът е - щото телефонът ми беше на 1% и го оставих да се зарежда под седалката в колата - какво, всеки му се случва да му падне батерията, нали?

Скучния край на езерото и задръстеното село

Връщаме се по същата уличка с дюкянчетата. Едно от тях се оказва нещо като картинна галерия, където обаче, разбира се - се продават и маски. Тука обаче има една разлика с другите дюкянчета - в дъното седи един пълничък чичок и рисува маските, т.е имаме съвсем очевидно доказателство, че са правени от тантурест маянец. Виждайки, че Иван ще си избира маската старателно, аз го напускам за да си взема разни картички и да се поразходя още малко. Взимам картички - Иван обаче още не е готов. Пак край езерото и обратно - Иван вече е твърдо решил, че ще си вземе маска. Обикалям централния площад - Иван е свел избора на маски до две. Още само 317 часа и накрая си избира една доста стилна и добре изпипана вождска маска. Аз съм си добре и без разни страхотии да ме крийп-аутват посред нощ като стана до тоалета, затова нямам нужда от маска за мен и натоварени с броненосец и маска обираме крушите от градчето на маите Цутухил, спирайки по пътя наобратно да погледаме малко гледка от мястото дето бях запомнил. А може би е време и да поразкажа малко за маите Цутухил - от малките племенца, бързо завладяни от изпанците, но обитаващи доста недостъпоните региони от по-далечната страна на езерото Атитлан, маите Цутухил са запазили доста от традиционните си методи на преживяване и земеделие и дори част от религията си и са известни с преждите си и занаятите си, затова е особено хубаво, че точно от тях си взехме сувенирчета.

Ммм, това е вече друго

Вулканът Атитлан в ляво, Толиман в дясно,
Сан-Педро отзад и тапир отпред

Голямото градче на езерото се казва Панахачел и точно там отиваме и ние. По пътя обаче се минава през най-малоумното село, задръствало път някога. Ако наистина не бяхме обиколили всяка една улица на селото Толиман за да излезем на правия път - дори нямаше да го споменавам тука, но това се случи и то не по наша вина - просто всяко кръстовище имаше полицай, който казваше че не може тука, пътят е еднопосочен, трябва наобратно. След селото на ужасите обаче пътят се изкачва високо и започват Мирадорите. Мирадор тука викат на място с гледка, дето спираш, купуваш си зелен портокал или гадно манго от продаващата лелка и си го ядеш гледайки най-красивото езеро на света, за което дори известен циник като Алдъс Хъксли е казал че има красота в излишък. Най-после след още един куп сложни навигаторско-шофьорски маневри - се добираме до Панахчел. Градчето е близнак на Сантяго Атитлан, обаче на по-равно - пак една широка улица с дюкянчета, водеща до езерото по която човек се разхожда. От известно време обаче сме гладни като вълци и преди да дойдем в селото комбинирахме уменията си и Иван изнамери ресторанта с най-добри ревюта в цялото градче, а аз изнамерих къде се намира - затова може и да ни се вози на лодка, ама първо ще се яде. Определено уцелваме - уругвайски ресторант предлагащ най-фината и сочна телешка пържола, която съм ял някога, в комбинация със студена лимонадка и орчата, както я правят тук - от ориз. Пробвам да се обадя на съпругата от гватемалския номер и за огромна почуда и на двама ни - разговорът протича съвсем успешно. Накрая има малко шок, щото идват разни смс-и със сметки и ми се струва че телефонът ми иска пари и аутсорсвам занимаването с преводите на прииждащите смс-и на Теодор и Венко (Теодор е бърз и открива, че тия смс-и се оказват фалшива тревога, имало си даже включени десет минути говорене с Германия в сметката). На езерото отново ни бомбардират с оферти от по много кетцали на разни хора, дето искат да ни возят на лодките си. Има евтини близки дестинации и скъпи обиколки на цялото езеро, обаче на мен ми се иска да идем до далечния край на езерото, за да го усетим отвътре, да го

Нашето корито

видим наистина. Ивановата тактика да се пазари на английски този път e

Ел Капитан

особено блестяща и накрая ни спазарява за 300 кетцала да ни разходят през цялото езеро до Сан-Педро Ла Лагуна на противоположния край. Нашият гащат капитан се казва Хосе и ни води до малката си синя черупка, която ще е нашият транспорт през бурните води. Сядаме "вътре" макар че то е отворено отвсякъде, Хосе пали моторчето и започва да пори вълните. Моторът на черупката е особено мощен и подскачаме над повърхността на езерото; друса страшно много, почти като в колата, дори откривам че спасителните жилетки са сложени на таванчето над главите ни, защото иначе можем да си ударим главите в него. Отстрани през пръските се вижда стръмния бряг и двата големи вулкана от южната страна (които са всъщност три, защото вулканът Толиман е пред вулкана Атитлан и по-нисък от него и никога не си сигурен чий е огромният силует който стърчи от тази посока. Толкова е приятно да се возиш в късния следобед по бистрата вода. Атитлан значи "на водата" на Нахуатл, езерото е на 1562 метра надморска височина, дълбоко 340 метра и безотточно. С двата над 3000-метрови вулкана отстрани пробиващи облаците е толкова величествено, че човек напълно разбира мнението на Хумболт, което потвърждавам. Само едно нещо нарушава прекрасната гледка и това е един голям зелен хотел вдигнат южно от Панахачел; капитанът потвърждава, че и местните хора никак не го харесват, не се и пълни, въобще и тукашните мутри са се отчели с малоумие.

Сан Педро - градец и вулкан

Бананов...плод?

След около 25 минути вълшебна друсалка по вълничките достигаме малкото градче Сан-Педро Ла лагуна. Хипита имало тука, ню-ейдж и йога стъф, така рече човекът с когото се пазарихме за цената. И да - намират се, макар че цялостния вид на мястото е като по-малка версия на градчетата дето вече видяхме наоколо, от уличката с дюкянчета до маските висящи отвсякъде. Хосе засяда на карираните си гащи да ни чака и ни казва - колкото искаме да се мотаем; то обаче е малко преди залез и целта ни е да хванем залеза на самото езеро, затова сме бързи. Бананови дръвчета, какао и рицин украсяват къщичките, в които се помещават ресторантчетата и магазинчета за хипита, в които седят американци с расти и говорят на "О меееен". Иван разказва за някакъв негов приятел, който обикалял с мотор и приятелката си цяла Южна Америка и моторът се счупил в Боливия, а аз му отвръщам с добре известната на читателите ми история как колата ни се счупи на Ледовития Океан зад полярния кръг. Самото градче

Градчето на хипитата

обаче няма особено красива гледка и с последните лъчи на слънцето зад баира раздигаме Хосето да ни вози наобратно. Този път обаче хитро ми хрумва да го накараме да спре по средата някъде да наснимаме езерото, защото докато се возим всичко толкова друса и пръска, че телефони и тапири като нищо да отхвърчат и да потънат на 340 метра. Пътят наобратно е доста по-спокоен, изглежда на идване сме били срещу вълните, а сега сме по тях и всичко се клати доста по-малко. Правим паузата в един вълшебен момент - слънцето е тъкмо зад баира, облаците са се разместили така че всичките вулкани се виждат, светлината е толкова златна и топла, че чак пари, езерото е мирно и спокойно; има някакви такива моменти, в които всички неща на света - времето, небето, езерото, слънцето, лодката, животът, гащатият капитан - се нареждат толкова перфектно и хармонично, че човек чувства пълно блаженство и това е един от тези моменти за мен. Докато се возим наобратно и гледам постепенно потъващите в червен здрач вулкани си мисля, че аз съм най-щастливият човек на света и че този половин час си струваше всичкото необходимо усилие да си довлека немалкото туловище до тук.

Пръски, залез, магия

Сбогом, езеро на моите мечти

На пристигане в Панахачел с последните лъчи на светлинката бързам да споделя преживяното със съпругата, въпреки че телефонът ми е на 1% от поне половин час и аз не спирам да правя снимки и да говоря на всички и въобще не разбирам как това е възможно. Иван пък, както е характерно за него - старателно си избира ядки от хлапак със сергийка. Очаквам поне едни от ядките да са царевица, но няма, похрупваме няколко вида пикантни фъстъци и кашута по пътя наобратно, докато той ми разправя колко изключително много обичал ядки. В това време Венко и Теодор, впечатлени от една-две снимки, обясняват как щели също да дойдат тука някога, все едно не знаем всички, че вече изпуснаха влака и друг никога няма да има. Най-накрая и здрачът отстъпва мястото си на нощта и с това нашето езерно приключение завършва, качваме се на колата и нагоре към Солола.

7. Ден Втори, пазар и първи досег с древната култура

Излизам навън в топлата сутрин. Вътрешният двор е затворен, но аз се наслаждавам на веселото слънчице, синьото небе, пъргавите облачета и гигантската лига висяща от

Тъкмо я облиза.

устата на кучето на покрива. Чичото, който може би е

Истинската Гватемала

същия от снощи (сменил се е или той, или тениската му, ама снощи не съм внимавал много как изглежда) твърди че трябва да плащаме, защото не е чувал за АирБНБ и Иван спори. За пръв път, от ах - колко много - виждам техниката на преговорите на Иван - той е мил, разбран, но доста настоятелен и говори изцяло и само на английски, защото отидеш ли на испански си на техен терен и почват те да ти обясняват неща, а не само ти на тях и те да кимат полу-разбрали. Стига се дори до телефонен разговор, в който Иван обяснява на далечния собственик - концепцията за АирБНБ, но проблемът накрая е разрешен. Отиваме да поразгледаме центъра на Ескуинтла, което се оказва трудно с колата, защото целият център се е превърнал в един огромен пазар и гигантските пъстри бумтящи автобуси доста пречат. Най-накрая спираме на една стръмна уличка, пред дюкянче охранявано от човек с пушка-помпа. Иван отбелязва, че на доста места забелязваме въоръжени охранители, не само дюкянчетата и институциите, ами дори всеки камион се охранява от тежко въоръжени бабаити, явно е имало момент и то не твърде отдавна в миналото - в който престъпността е била сериозен проблем. Малко е парадоксално - ако всичко се охранява от въоръжени

Ескуинтла

хора, то има ли претсъпност, а ако няма - то защо всичко се охранява толкова сериозно? Правя предположението, че с гражданските войни страната се е напълнила с много военни, голяма част от които работят после като охрана. Тук сме в най-истинската Гватемала, в град, където туристите никога не стъпват и където нещата се правят за местните хора, а не за нас. Обсъждайки това и радвайки местните чичоци с рядката гледка на "грингос" се гмуркаме в необятния пазар - безкраен ред от хора и стоки, пътечка помежду толкова тясна, че се навираш в стоките при всяко разминаване и целия поток се спира, когато някой срещне познат. Самите стоки обаче не са особено привлекателни - редуват се тонове китайски тениски и гащи, с огромни маси покрити с отвратителни сурови меса, и с големи сергии от плодове, които изглеждат доста по-автентични от това, с което сме свикнали - но не особено привлекателни. Примерно зелено-жълти мръсни портокали, които едвам се познават, кръгли, а не крушовидни авокада, банани от три сантиметра. Иван е много впечатлен от последните и държи да си вземе, както и авокадо, че много обичал. Аз не обичам особено, но това дето ми се опитва - например ананас - се яде много сложно и решавам, че ще си хапна от на Иван - бананчетата. Оказват се доста по-наситено бананови и сладки. Успяваме да изскочим на площадчето на града - изглежда приятно, но малко...особено, с ограда от всички страни и вход само в единия край. Съответно, в пълен контраст с останалата част от града - тука няма никой, пейчиците са празни а беседката на средата е тъжна и самотна. Църквата е жълта и приятничка, но в нея се влиза след две други огради и входът не е никак наблизко, затова я пропускаме. Връщането отново е през лудия пазар - толкова напомня на арабски пазар и същевременно е толкова различен - поведението на хората и стоките са доста подобни, докато миризмите и цветовете са съвсем различни, ах колко обичам тоя пъстър прекрасен свят, дори когато ми мирише на мърша.

Следващата ни посока е малкото градче Ла Демокрасия. На излизане откриваме, че Ескуинтла е центъра за дистрибуция на Кока Кола в Гватемала и съответно е пълно с весели червени камиони, криещи весели червени бутилки, пазени от въоръжени до зъби кисели бивши военни. Подкарваме по хубавия прав и равен път южно от вулканите. Фуего пуска пушек и пара и прави мъничко облаче над себе си, докато Иван обяснява как най-големият проблем на тая кола е че е пълната катафалка - тя няма дори въздушна възглавница ако се удариш, което я превръща във вероятно по-несигурна от колата на Фред Флинтстоун (която също няма въздушна възглавница, ама развива максимално 35 км/ч поради двигателната си мощ). Докато се чудя дали промяната на името от "бракмата" на "катафалката" не е твърде песимистична, се налага отново да размърдам навигаторския мозък - от тоя път се излиза със странни комбинации от по две кръгови кръстовища насред блатце. Тук, по южния склон на централното плато е страната на кафето и захарната тръстика, наоколо има разни плантации, всичко е много зелено и наподобяващо савана. Ето я и подозрително наименованата Ла Демокрасия - град с това име в Гватемала е все едно в САЩ да има градче на име Гън Контрол. Тука ще бъде и първият ни досег с Мезоамериканските древни култури. Наблизко се намират останки от  - отново парадоксално наименованата култура Монте Алто (въпреки че тука всичко е ниско и равно и планина няма), най-съществения белег на която са огромни топчести фигури, понякога на глави, понякога на цели хора, които според учените напомнят на цивилизацията на Олмеките в Южно Мексико, съвременници на културата Монте Алто. Няколко от тия фигури са домъкнати и изложени насред централния площад на Ла Демокрасия и точно тях идваме да видим.

Голям тиквеник е този

Красавец на 2000 години

Демокрасията е доста по-спокойна в сравнение с Ескуинтла. И тук не са виждали туристи и грингоси, всички са доста изненадани от нас, явно тая култура не е особено известна. Площадчето е доста по чисто, приветливо и отворено. И ето ги главите. Големи топки, високи над метър, с грубо изрязани очертания; някои са глави с широки носове и очи като на насекоми, а други са масивни плосколики хора, незнайно защо напомнящи ми на представители на българската политическа класа. Не съм виждал наживо скулптурите на олмеките, но за мен е напълно необяснимо как някой може да смята тия и ония фигури за свързани по какъвто и да е начин; тук материалът, размерът и изработката са определено различни, всичко е доста по-елементарно и грубовато и вероятно дори не са изпълнявали подобна функция. Тъкмо да си помисля, че древните майстори на тия фигури не са се престарали особено и прочитам, че произведенията им се славят с магнетизма си и това едва ли е случайно. Наистина не ми се струва вероятно някой да си каже - сега ще взема тука едно дебело длето и ще издялам с него от тоя кръгъл камък - подобие на човешка фигура, ама без да си давам прекалено зор или да гледам да има прилика - но определено ще се съобразя с магнитния полюс на камъка. Може да не са красиви, обаче площадът

Тапир с коледна украса

определено изглежда доста по-интересен, впечатляващ и уникален с тях; това че местните дядовци седят по пейките и подиумчетата на които са фигурите създава едно доста по-силно усещане за приемственост между древните създатели и днешните хора, отколкото който и да е друг камък, видян от мен в Гватемала. Особено ме впечатлява картинката на девойка, дето си цъка смартфона заседнала пред дебел каменен вожд издялан преди повече от 2000 години, но се посвенявам да я снимам, такъв съм аз - тактичен и свенлив. В далечния край на площадчето е поредната жълта църква и - изненадващо - баскетболно игрище. Мотаем се още мъничко наоколо по селските улички - мястото е спокойно и приятно, никой не бърза заникъде, даже дискретната коледна украса, състояща се от три трийсетсантиметрови звезди и гирлянд - още виси пред кметството. Снимам още едни зелени арки и сме готови да отиваме към езерото Атитлан, главното събитие за този ден.

Древните хора правят каменни глави,
съвременните - също

Пътят започва интересно с една голяма чапла, дори може би - жерав, която кротко се разхожда. По-натам е стръмен и изпълнен с нашите легнали полицейски любимци, колкото повече се изкачва в планината, толкова по-зле става, докато изведнъж пресичаме границата на департаментите и хоп - пътят е отново хубав. В едно от селцата толкова смело тръгваме в насрещното движение, че дори известният с шофьорските си конфузии Венко би се гордял с нас. Чудно е колко много полицаи патрулират забутани кръстовищенца в забутани селца - изобщо обаче не им хрумва да ни глобят, всички мило сочат на гринговците правия път, необозначен иначе нито съз знаци, нито известен на Гугъл. Започвам да си мисля, че има конспирация, в която всяко село минава на еднопосочен режим в деня в който ние минаваме през него.

6. Ден Първи, поглед към Тихия океан, вечер в тъмни улички

Отново вулкан де Агуа

Слизаме по една изключително стръмна урва от пясък и

Слизане в прахта

пепел, в която обаче не се хлъзгаш надолу, защото краката ти потъват на всяка стъпка до прасците. Същевременно, това е стръмно слизане в облаците, много е величествено. Гидът развива опасно бърза скорост по урвата, ние обаче сме по-бавни за да сме по-сигурни. Единствената неприятност на това чудно място е, че целия потъваш в жълтосив вулканичен прахоляк, краката ти стават целите жълти, обувките пълни с прах и камъчета и когато най-накрая урвата свършва при едни големи антени - изтупваш по три кила глупости от тях и те въпреки това с дни наред успяват все още да пускат остатъци. Останалият път минава изключително бързо, за един миг сме долу. От момчето с коня няма и следа - исках на него да дам парите за кончето, че не съм съвсем сигурен че от гида ще стигнат до животното, ама какво да се прави. Следва голямото даване на пари - 100 кетцала за допълнителна разходка (9 кетцала са едно евро), 100 за кон в едната посока и 50 - бакшиш за намиране на портфейла ми и малкия въображаем Венко на рамото ми надава писък на ужас (всеки път като съм на пътешествие си представям, че на едното ми рамо има малко въображаемо Ели, което ми помага да съм по-добър и щедър човек, а на другото - малък въображаем Венко, който се бори за това да не харча пари, това е моят вариант на малкото ангелче и дяволче от анимационните филми, с тая разлика, че понякога някой от тях е заменен с истинския такъв).

Надолу в облака

Долу се заговаряме с една двойка, с която често се разминавахме по баира. Белгиец и приятелката му гватемалка.

Една от най-романтичните гледки - розови уши със залез.

Говорим си за плана, кой къде бил и ще ходи. Белгиецът обяснява че Коста Рика му идва малко твърде уредена и изкуствена, докато Гватемала все още е автентична; после разговорът завива в странната посока да се обясняваме колко са зле французите и кой има по-идиотски истории с Франция и французи. Няма смисъл да се бърза, защото слънцето ще залезе след 20-тина минути, няма никакъв шанс да стигнем до океана за залеза, както се надявах; все пак обаче не съм виждал Тихия океан досега и държа да отидем дотам, макар и по тъмно. Иван прави всичко по силите си и подкарва бързо натам, но океанът е на 80 км; Докато се тресем от внезапно изскачащите легнали полицаи - които са особен ужас в тъмното - си говорим как България имала един куп конфискувани биткойни и какво се кани да прави с тях. Това не е сложено в летописа, защото е много интересно, а защото ми се иска след десетина години да го прочета и да видя тая случка изяснила ли се е и помни ли се още какво са биткойните.

Макар по пътя небето да е червено все още, когато наближаваме морето вече няма никаква останала светлинка. "Голямото" пристанище на Гватемала е разделено на два града, разположени един до друг - Пуерто Сан-Хосе е старото пристанище, с докове и някаква военна базичка, както и плаж, а Пуерто Кетцал е новото пристанище, което представлява само една голяма марина с яхти. В първоначалния план очаквах да се разходим и в двете, пеш и по залез; както се разбра обаче вече - залезът отдавна е заминал, а двете места не са удобно свързани за разходка пеш, няма тука променади край морета и подобни красиви глупости, между двата града са военните, разстоянието е към 4 км, единственият път е главния най-навътре от морето и няма нито лампи нито тротоар, затова без колебание избирам по-градското Сан-Хосе, а Пуерто Кетцал ще си гледа работата. Завиваме натам и хоп - внезапнпо се озоваваме в някакъв друг свят - пътят става луд и хаотичен и отвсякъде изскачат хора на мотопеди, по двама и по трима на някакви дребни бръмчилници без фарове. Това е много опасно, защото всички коли в Гватемала по правило са с тъмни стъкла и нашата не прави изключение - съответно по неосветения път сред нощ е много трудно да се прецени дали отстрани и отзад до колата няма мотопед или пък - има три. След още десетина минути прекарани зад мотопедче с тройка деца които според мен са на възраст твърде ранна дори за да сметнат че общата сума на годините им пак не би трябвало да е достатъчна за книжка, най-после лудницата край нас придобива донякъде градски вид. Всичко обаче изглежда по-бедно и мизерно отколкото в Гватемала Сити или Антигуа. То е ясно, че единствените градове дето сме видели до момента са най-представителните, ама тука нещата никак не вдъхват доверие. Продавачът във всяко порутено магазинче седи зад дебела желязна решетка, светлината е оскъдна, съвсем буквално има нещо гнило в това градче - нещо мирише на боклук. Караме по тъй наречения булевард, разбира се - еднопосочен - който би трябвало да ни заведе съвсем направо чак до океана. Оказва се обаче, че булевардът завива, а до океана водят серия от тъмни, празни и изключително съмнителни улички, по които няма жив човек и чиято широчина не стига да се разминат две коли. Иван е изключително скептичен да влиза в тях, все пак го навивам на една от тия улички, но тъмнината, стесняването и появата на силуети с очевидното намерение да ни разпитват какво правим там го кара да обърне и да се върне на булеварда, където поне има светлина, кафенца и лудница. Следващата успоредна тъмна уличка изглежда мъничко по-приветлива, но Иван не ще да ходи там. Убеждавам го да спрем отстрани на булеварда и той спира, но го е страх да остави колата в тая напрегната обстановка на булевард пълен с мотопеди, тук-туци и камиони, които изобщо не мога да разбера къде отиват, на картата тоя булевард свършва след 500 метра. Разбираме се, че аз сам ще отида до океана, а той ще ме изчака в колата. Той е виждал Тихия океан от Япония и нещо май не му се гледа нощен океан, докато се тревожи за колата.

Аз обаче съм от тия хора, дето невероятно много се радват, че първия им досег с най-големия океан на планетата ще е в точно тия условия - нощ, тъмилка, лудница и ужасно гватемалско градче. Уличката дето води до плажа започва точно като ония улици дето по американските филми се случват престъпленията, след 50-тина метра обаче даже се разширява леко и има някакво кафенце. И после започва плажът. Няма никава алейка край морето, нищо - просто плаж, широк и пясъчен с някакви навесчета тук-таме. От тъмното изскачат фарове и става ясно, че някакви младежи правят състезания с бъгита по плажа, изчаквам да отминат и отивам до брега. Еми тих е тоя океан, мога да потвърдя. Пълна тъмнина, пълна тишина, пълно спокойствие. Някъде далеч наляво свети самотен кораб, наближаващ пристанището, иначе нищо друго не привлича погледа никъде, съвсем леки вълнички правят мъничък прибой пред краката ми. Океанът е топъл, тих и спокоен, знанието че направо срещу мен чак до Антарктика няма ни

Тапирът е долу вляво. Може би.
Океанът е нагоре. Може би.

късче  земя подсилва това усещане за спокойствие и безвремие. Безвремие ли казах - я бързо бръмчащите бъгита идват наобратно, за да ми подскажат, че вече видях океана, става късно а ще нощуваме на още 50 км оттука, няма смисъл да продължавам да кисна. Снимам бързо тапирчето с ясното съзнание че на тая снимка ще се вижда абсолютно нищо и се затичвам наобратно, мислейки си как на никой тука не му е хрумнало дори да направи някаква алея край тоя плаж, някакъв начин да се стига не през ужасни улички, някаква форма на градоустройство отбелзващо наличието на океана. Човек има чувството, че тоя град случайно се е паднал тук до морето, по никакъв начин обаче не е ориентиран към него и дори му е обърнал гръб. Иван също няма търпение да се махне, трябва обаче да спрем на центъра за вода и после за още малко вода, щото първата не е достатъчно. Заглеждам се в уличните продавачи, да видя има ли тук повече риба, никъде досега не съм видял риба в Гватемала. Нищо такова, всички продават същите неща както обикновено, а масовата храна отново е пиле пържено в гигантски походни фритюрници или по-скоро варели с горещо олио. Освен в меню на ресторант твърдящ че разполага с езерна риба след четири дена - друго споменаване или въобще доказателство за наличие на риболов в тая страна не се видя.

Тръгваме наобратно на север. Нощувката ще е в единствения хотел на градче на има Ескуинтла, който снощи резервирахме. Тука няма хотели по морето, няма хотели навътре, въобще тоя хотел е единственият в целия департамент и от тук, та чак до Гватемала Сити. За съжаление неговата единственост не допринася много за това условията да са чудесни - като за начало се отива до крайния ръб на Ескуинтла, в тъмна квартална уличка и няма дори надпис. Има обаче отворено шивашко ателие до него и лелята казва да ударя с все сила по една гаражна врата. Тропам, блъскам - накрая идва чичото и отваря, докато паркираме колата не мога да се отърва от усещането, че ние сме единствените посетители в тоя мотел. Стаята е особена и има бетонени шкафове и е боядисна в изключително ярко зелено. Леглото - двойно, чаршафът - един. Иван иска втори чаршаф, аз проучвам банята, която е нова мистерия. Обаче от такотата на обяд не сме яли нищо и трябва да излезем за вечеря. Часът вече е девет и не ни се търси ресторант, решаваме че ще се задоволим с Макдоналдса видян наблизко по пътя. В градче като Ескуинтла се вижда една от причините защо Гватемала и просто завладяна от Американските вериги - Макдоналдс тук е пълен с народ, защото заема много съществена ниша - на добър, леко скъп и все пак допустим ресторант. Всичко друго в страната са или хора с подвижни колички с храна, или дребни будки с идентично съмнителна хигиена, или ресторанти определено извън финансовите възможности на местните хора. Освен това - е отворен по това време, когато всичко друго, освен шивашкото ателие до хотела - отдавна е затворило. Докато ям дебелия отвратителен бургер, Иван си чете безкрайните имейли и обсъждаме корпоративната култура, в която човек е просто бурмичка в огромната система и няма право на мнение или забавления, точно както един наш приятел захапал здраво корпоративното зърно и щастлив да има заплатка дори без секунда отппуск. Аз може да не съм чак толкова потърпевш, но също трябва да поработя малко преди заспиване насред яркозелената стая. Качих вулкан, яздих кон, видях океана и най-хубавия град на Централна Америка - не беше никак лош тоя ден.

5. Ден Първи, пътищата на Гватемала, вулканът Пакая, кон и две избегнати катастрофи

Пътят в Гватемала има две чудодейни особености, за голямо наше съжаление обаче - и двете правят от ония малки чудеса дето те карат да крещиш не "о, чудо!", а по-скоро "Как въобще е възможно това?!". Първата особеност се явява големият проблем на Иван, който кара колата от Антигуа към подножието на вулкана Пакая, а именно - легналите полицаи. Всеки път, всеки град, всяко село в тая страна са твърдо решени да убият скоростта и амортисьорите на всяка бракма, имаща неблагоразумието да е излязла на пътя тук. Дори по пътища, където никой не може да вдигне 20 км/ч, дори на еднопосочен път по стръмен баир нагоре, бетонени бабуни те изненадват отвсякъде. Понякога има знак и човек може да се подготви; понякога вече си се научил къде да ги очакваш, но понякога старателната бетонна глупост изскача на най-абсурдното място във вид на отдавна оръфани камънаци стърчащи остро насред нищото. Колата ни, преживяла дълги и тежки дни по тези пътища, отдавна е останала без амортисьори и всеки легнал полицай я раздрусва както земетресението от 1773. Втората осбеност на гватемалските пътища се явява мой проблем - Гугъл не знае много добре какво се случва наоколо и навигаторът в мое лице има много сериозната работа да следи и коригира постоянните инструкции, упорито опитващи се да ни вкарат в наобратно  в еднопосочни улици (а всяко село тука се състои от поне две такива) или да ни убедят да хванем просека през гората, по която "ще стигнем до целта си след 2 дена, 16 часа и 43 минути". Аз, по моето скромно мнение - съм най-добрият навигатор раждал се някога на планетата, но тука работата е доста по-тежка и досадна и изисква постоянно внимание и нагаждане. И тъй, докато всеки от нас оплаква тежката си участ, бавно се придвижваме към вулкана и пътят отнема доста повече време, отколкото трябва.

Накрая се намираме на прогресивно стесняващ се път с дупки, запълнени с пясък, че да се виждат, който започва да се губи

Пътят нагоре

в планината. Внезапно изскачаме на поляна, където упорити леля и чичо веднага започват да ни убеждават, че това е хубавото място за паркиране, понеже "ето там не е никак сигурно". Това е добър знак, че сме стигнали до правилното място и то е точно "ето там", иначе тоя парк не е особено добре обозначен, има жалка ръждясала табелка и мъничка, добре-скрита будка за билетчета. Иван е малко притеснен за колата и остава в нея да я подреди добре, така че никой да не вземе да ни ограби (което ми се струва безсмислено, като се има предвид че ние сме с очевидно най-дребната, слаба и мизерна колица в цялата страна съответно е ясно че едва ли ще е пълна с мангизи до горе), докато аз отивам да се разбирам с лелката на гишето и двамата гидове чакащи отстрани. Вход 50 кетцала на човек, гид - 200 кетцала общо за двамата; Напълно очевидно става, че въпреки туй що пише по пътеводителите и онлайн - гидът изобщо не е задължителен, обаче вече е три следобед, по-добре е да си имаме гид който направо да ни заведе по правилните места, че тука карта няма и като нищо да се стъмни докато се лутаме. Запознаваме се с гида, обаче в летописа не е записано как се казва. Докато тръгваме нагоре и се разбираме колко малко всеки от нас говори езика на другия, се оказва че с нас идва и хлапе с изключително мръсен бял анцуг, водещо кон на въженце. "Ел Кабайо" вика гидът е - за когато се уморите. Как ще се уморим, се опитвам да си мисля позитивно аз, докато тайно и напълно основателно се притеснявам, че аз ще съм този дето ще се умори. Всъщност, Пакая (2552 м.) е по-нисък от другите описани досега вулкани и доста активен, за последно изригвал през 2014. Тук уж не те допускат до кратера, защото често е опасно, има я лавичка, я пушеци макар че, както ще видите - се появява "специална оферта" по-нататъка. Ходи се до нещо като платформа отдолу, която е била стария кратер, на 250 (вертикални) метра под върха и там отиваме ние да гледаме съвсем скоро застиналата лава и гледка.

Тука няма лабаво, от самото начало пътят е стръмен и баирът - голям. Не помага и това, че нашият гид ни прекарва през всеки възможен стръмен шорткът, сякаш бърза много повече, отколкото ние. Върхът не се вижда, защото е покрит с облаци. Кончето кротко тупурка зад нас; гидът ни обяснява, че конят се казва Шоколате, че е много кротък и че сега е много щастлив, защото често му се случва да носи по двама човека нагоре. Пита ни откъде сме, ама на мен дъхът ми е твърде важен, за да си го губя с разговор, та Иван отговаря. Иван е в очевидно доста по-добра форма от мен и припка като планинска коза нагоре, говори си с гида и се смеят, докато аз тука се боря за всяка кислородна молекулка. Тук сме на височина почти 2000 метра и, поне на мен, въздухът ми идва много рядък. Освен това, както може би някои от вас са забелзали, напоследък започва да се наблюдава една странна и необяснима подутинка в средата на тялото ми, което някои хора наричат "коремче", а други " баа какво тлъсто шкембе". Както и да се нарича - не помага на дробовете да дишат достатъчно. Спираме за почивка за малко, но това също не помага - както Иван казва, ти си почиваш, силите ти се връщат, ама после може да изминеш много по-малко разстояние докато пак останеш без кислород, не че той - мършав като клечка - разбира изобщо какво е да останеш без дъх. Липсва ми Венко, защото сега съм без конкуренция за званието "най-голям кренвирш, който се опитва да качва планина", а можеше и той да разтресе крушовидни телеса наоколо и да забавим темпото на цялата групичка. Още няколкостотин метра по-нататък, на една особено стръмна пътечка - най-накрая се оказвам победен от собствения си оганизъм и се предавам - ще трябва да се кача на коня.

Гордият ездач

Облаци закриват върха на Пакая

Никога досега не се бях качвал на кон и не съм съвсем сигурен какво се прави, обаче пред перспективата да направя още десетина стъпки нагоре се сещам за приказката че неволята учи и се мятам на седлото като опитен ездач. Шоколате наистина се оказва кротко и добро животно и тръгва нататък, без да обели и дума. Въпреки, че както се оказва - язденето изисква доста физически усилия и координация докато конят катери неравния терен - най-после мога да си поема въздух. Макар край нас да започват да се откриват гледки първо под и после - над морето от облаци, мен не могат да спрат да ме безпокоят две неприятни мисли. Едната е, че тормозя горкото животно да носи тлъстото ми шкембе на гърба си. Гидът ме убеждава, че не е така, всичко му е наред, той е голям симпатяга и изобщо няма против, дори че сега не е сезонът и няма много хора и той си почива по цял ден - наистина не изглежда като конят да полага голямо усилие да ме носи, но притеснението си остава. Другата неприятна мисъл е, че в моят план досега включваше и изкачване на вулкана Санта Ана в Ел Салвадор след осем дни, а той е и по-труден, и с по-голяма денивелация на изкачването от този тук. Как, след като не успях да кача Пакая без помощта на кон, ще се справя след седмица на по-сериозното изкачване? Отговорът на този въпрос застрашително тегне над екскурзията. В това време се открива пролука между облаците и Пакая изскача за миг в цялата си прелест, но докато извадя телефона и се скрива отново.

Полето от лава

Само 20-тина минути след качването ми на коня, изведнъж изкачаме насред една гигантска урва от пепел и пред нас се появява върха на вулкана в цялата си прелест. Конят не може по-нататъка, остава тука - казва гидът. Слизам и му благодаря и го чеша малко зад ушите. В това време гидът обяснява че всичко, което виждаме тук наоколо - го е нямало до изригванията през 2012 и 2014, всичката тая пепел е нова. Още 200 метра по-нататък е и неравното поле от лава в подножието на върха. До съвсем скоро лавата тук е била топла и дори червена, но сега е поизстинала и може да се върви по нея. Все още обаче в по-дълбоките цепнатини и дупки се усеща топлина. Отиваме при една дупка, и гидът вади от раницата си пакет с

Имало тапир, качил се на баир

маршмелоус и ни дава по една да набодем на пръчки и да изпечем в една дупка. Иван не е виждал маршмелоу досега и се чуди какво е, казвам му че на вкус е точно такова, каквото изглежда. От дупката лъха силна топлина и за нула време са запечени. От друга дупка гидът вади камък и го дава на Иван, оказва се че камъкът пари и като го полеем с вода пуска пара нагоре. Намирам си друга дупка и взимам топличко вулканично камъче за съпругата и снимам тапирчето. В това време

Буца от лава

Иван пита как и дали се ходи до върха. Гидът обяснява, че за 200 кетцала отгоре - и до луната ще идем ако трябва, естествено че се ходи, по принцип има периоди в които е опасно, но сега не е от тях, горе се виждало малко истинска оранжева лава. Само че отнема два часа, а то е вече 4 следобед и ако отидем дотам ще слизаме по тъмно по тоя стръмен път. Противно на това, което бихте си помислили четейки тая глава - аз всъщност съм по-скоро за изкачването догоре. Тук нямам проблеми с дишането, до върха има около 260 метра денивелация, което за два часа няма да дойде твърде тежко (досега качихме към 400 за един час) и ако се кача на този връх - мога спокойно и с чиста съвест да зарежа Салвадорския вулкан после. Оставям обаче решението на Иван - защото той се качва дотук без кон, ще кара после по тъмилките, не мога да го поведа за носа да качва и връх. Иван мисли дълго време, накрая решава че няма нужда да ходим догоре, въпреки че разни лели дето бяха налазили вулканичното поле смело тръгват с друг гид натам и изглеждат като мравки катерещи пирамида от пепел.

Нашият гид има друга оферта - срещу още 100 кетцала - слизане по друг път, с още гледки. Всичко започва с ново баирче, което е мъничко и доколкото разбирам е заграждало стария кратер от северозапад преди да се пръкне новата част на вулкана която е  на югоизток. Пуфтене и зор, ама не чак толкова и хоп - стигаме до приятна пътечка/платформа с гледка към всичко на север оттук. Гватемала сити се белее в далечинката, езерото Аматитлан (да не се бърка с Атитлан) лакътуши между баирите под нас, още едно - кратерно езеро е малко надолу по склона, вулкан де Агуа стърчи на запад и въпреки че е с цял километър над нашата височина - изобщо не му личи. Зад гърба ни пък - полето от лава и извисяващия се пепеляв конус на вулкана. Но най-много ме впечатляват облаците - повечето от тях са някъде под нас, но сравнително близо до нашето ниво, бели памучни кълбета които се търкалят в безкрая и сред които вулканите надничат като котки. Има някои места по тоя свят, чиито гледки са вълшебни, неповторими, невероятни, това тука е едно от тях. И изведнъж - при поредната напълно рутинна и дори подсъзнателна проверка на това дали всички телефони, паспорти и докуметни са в наличност - откривам, че ми го няма портфейлът. Не оставям паниката да ме обхване, защото в следствие на ред взети мерки - това не би било чак толкова голяма трагедия (паспортът е на друго място, повечето карти с пари също). Логично се сещам че само преди 10-тина мунити гидът пак искаше някакви пари и съответно си гледах в портфейла какви има, обясняваме му ситуацията и тръгваме наобратно по баирчето до полето от лава, оглеждайки се. 100 метра надолу и гидът вика - "А, ето го!" и там си седи той, изпаднал от джоба ми в прахта. Тоз гид ще получава бакшиш май... Избегнал едната неприятност, докато тръгваме надолу си давам сметка, че най-разумното решение ще е да не се качвам на вулкана в Ел Салвадор, видях един, ще видя още един по-малък, няма нужда да подлагам организма си на твърде голямо изпитание след като съм го морил една седмица и след като очевидно не е в чудесна форма.

Слизането обаче остава за следващата глава, не защото ме мързи, а защото тя иначе ще е вечерна и няма да има и една снимка. Снимките и тука са от Иван и съответно - хубави.

4. Ден Първи, Антигуа Гуатемала и вулканите

Навярно всички, които ме познават си мислят, че бивайки опитният пътешественик, който съм, аз вероятно съм най-добрия шофьор, който някога е озарявал пътищата на планетата. Сега си представете картинка: как въпросният най-добър шофьор фучи с мощната си кола по лъскавия  празен път, вятърът развява косите му, колата бръмчи силно, подчинявайки се на всяко желание на майстора, ралито е в разгара си. Найс, а? След като сте си представили тая картинка, ще е по-лесно да си представите точно обратната, която за съжаление покрива реалността на пътуването ни от Гватемала до Антигуа. Задръстване заради полицаи спрели под мост; бракма, дето не може да качи най-простия баир на трета скорост; спирачки които не се задействат ако не ги натиснеш почти докрай; път който постоянно се качва и слиза и пълен с големи върволици от така нарчените Чикън-бус автобуси - пъстро боядисани бивши американски училищни автобуси, изпълняващи ролята на междуградски транспорт в Централна Америка; плах шофьор, дето го е страх да изпреварва автобусите на завои, което значи из преобладаващата част от пътя, легнали полицаи изскачащи внезапно на най-неочакваните места. Все пак достигаме до Антигуа без произшествия и под старателните, макар и малко объркани напътствия на Иван започваме да търсим място за паркиране. Само две обиколки на градчето по-късно намираме и въпросното, но тъкмо излезли от колата някаква леля ни казва че имало линия роса, което ще рече бордюрът е боядисан в червено и значи че не можело да се спира там. По-нататък по уличката обаче най-после няма линия роса и с помощта на Иван, който може да паркира успоредно, за разлика от вашия пътеписец (съжалявам че разбих мита за моето съвършенство, но трябваше все някога да се случи) сме готови да разгледаме най-красивия град на Централна Америка.

Пъстрите хора на Гватемала

Антигуа е третата столица на Гватемала. За историята на идването на конкистадорите и основаването и първата ще разкажа по-нататък, а втората е на 5км на юг от тук и се казва Сюидад Веля и била много сладка столица в продължение на 20-тина години. При едно от поредните земетресения в района от извисяващия се над града Вулкан де Агуа потича лахар - огромна маса от вода и кал и помита Сюидад Велята през 1541 и затова испанците местят столицата на генерал-капитанство Гватемала тук в Антигуа (и наименоват Вулкан де Агуа на това, което тече от него). Антигуа става пъстрата и просперираща столица на цяла Централна Америка, която влиза в пределите на фиктивното кралство Гватемала и си седи такава два и половина века. Многобройните земетресения, изригвания на вулкани и въобще проблеми обаче карат испанците да преместят столицата още един, последен път  през 1776, там където е сега, щото, както разбрахме от предната глава на мястото на Гватемала Сити въобще няма земетресения и проблеми. Това преместване обаче дава шанса на Антигуа да запази своя сладък колониален облик със стари порутени църкви, пъстри къщи и калдъръмени улици, нещо което би било невъзможно, ако градът не е бил позабравен докато модерните времена са навлизали в Гватемала с бръмченето на банановите камиони и трясъка на оръжията. Уникалното разположение в подножието на три вулкана пък е прекрасен бонус за туриста. Доминиращият пейзажа и извисяващ се от южната страна на всяка от ориентираните север-юг улици на града е споменатия Вулкан де Агуа, висок 3760 метра със зелен и горист склон, защото активността му отдавна е замряла.. На югозапад се извисяват още два вулкана; Единият се казва Фуего, което значи огън по добрата стара испанска схема за наименоване на вулканите по това дето идва от тях. Фуего е много активен и почти всеки ден си пуска пушек, върхът му е целият в пепел, а изкачването му - невъзможно. Той е само три метра по-висок от Агуа. Третият вулкан е Акатенанго, горист, висок 3880 и много слабо активен (макар и с опасен потенциал.); там се катерят туристи с палатки за да нощуват и да гледат вечер как гори и дими върхът на Фуего.


Намирам на картата къде сме паркирали и как да отидем към забележителностите. Църквата Сан Франсиско е право надолу

Вулкан де Агуа и църквата на Сан Франсиско

по улицата от нас. Вървим покрай пъстрите къщи в посока на вулкана. Усещането да вървиш към планина която е на 5 километра оттук но е с 2.2 км по-висока от твоята височина е неописуемо - вулканът не просто доминира пейзажа, той е половината от него. През 2012 година гватемалците направили жива верига оттук та чак до върха на вулкана, за да протестират срещу домашното насилие, проблем в чието разрешение Гватемала явно прави по-сериозни стъпки от нашата Родина, само не знам как са висели по стръмния склон. Стигаме до църквата Сан Франсиско, която е в голям вътрешен двор и пълна с руини. Срутена при едно от поредните земетресения е стояла недеокосната над сто години преди да реставрират и отворят една част от нея за богослужения. Някъде наоколо има е светилище на първия светец на Гватемала, Сан Педро де Бетанкур, наричан Свети Франциск на новия свят, щото живял бедно и милостиво и направил тука болница която се грижила за местните хора без да подбира между испанци и индианци. Пъхам се в църквата и веднага забелязвам как тя има Г-образна форма, едната страна е там където е била старата църква, а другата е новата където сега има служба. На излизане съм изгубил Иван и си давам сметка, че изобщо не съм обърнал внимание в какъв цвят е облечен той и как да го намеря лесно, но все пак го откривам защото е по-длъгнест и светъл от местните хора и обича да се спре и да ги снима супер-старателно. Иван обяснява, че най-обичал да снима хора, особено деца и за негово щастие тука е пълно с тях.

Вътрешен двор

Продължаваме по симпатичните улички към централния площад. Очаквах тоя град да не ме впечатли много, защото подозирах, че испанците са се опитали да вдигнат едно копие на своите готическо-барокови градове, от които съм виждал много из Испания. Очаквах че голямата му популярност идва не от уникалността по принцип, а от това че по Америките няма много хубави барокови градчета, така често срещани из Европа. И двете очаквания бяха разбити на пух и прах по широките прави калдъръмени улички с редици от широки, пъстри, едноетажни къщи - нещо което в Европа, а и никъде по света - не съществува в този си вид. Минаваме край още една две достолепни барокови църкви и изскачаме на един дворец с вътрешен двор, направен на музей на колониална Гватемала. Макар да изглежда доста примамливо, го обсъджаме и решаваме че сградата е по-интересна от музея, съответно няма смисъл да се влиза. Срещу него, обърнала фасада към площада е катедралата. Строена и разрушавана при няколко земетресения, през XVIII век е една от най-големите и красиви църкви на целия континент, земетресението от 1773 обаче не и прощава и целия покрив го няма. Предната част е направена отново на църква, задната част с целия огромен кораб и съседните два, както и бившия двор - са във вид на една прекрасна руина. Толкова обичам руини на църкви, толкова са вълшебни, мистични, толкова са по-истински за осъзнаването на връзката между човека и вселената, отколкото примерно -

Вълшебните руини

целите църкви. Целият град може да е пълен с туристи, продавачи, зяпачи и въобще хора, тук в руините обаче няма жив човек, само ние обикаляме между камъните. Толкова малко

Орнаменти отчасти барок,
отчасти местни

от нещата. Неоромански арки, дебели контрафорси, здрави стени и синьо небе отгоре на всичко това, толкова е красиво че почвам да се чудя как не им е хрумнало на хората направо да правят църкви без покрив. Има гербче на едно от малките останали куполчета - разпознавам кулите на кастилия и лъвчето на Арагон, но са малко наобратно разположени от традиционното. Като цяло украсата някога е била барокова, но има много елементи от местната култура преплетени тук-таме, определено се забелязва как стила на маите е оказал своето влияние върху испанската архитектура. Синкретизъм, обяснявам на Иван, че се нарича това, макар че сам не съм сигурен че съм прав. Иван пък ми обяснява колко много неща бил знаел за световната история ама ги забравил всички покрай изтощителната си работа. Апсидата пък ми напомня на арменска църква - издигната вдлъбнатина над двустранно стълбище. Не знам защо е там, още една мистерия. Има и много цветя, особено в посоката на бившия двор. Розови храсти, с жълти и червени рози. Набива се в очите и нещо зловещо - още до входа забелязахме умрял гълъб, обаче с разходката откриваме че край почти всеки храст из тия руини има по две-три умрели птици, предимно гълъби. Чудим се дали се е случило нещо, или просто в такова място има изключително много птици, част от които е логично да си мрат понякога, ама изглежда не-съвсем нормално. В тази част на бившата църква природата налазва повече, всичко е много сладко. Има и реставраторска работилница в единия ъгъл.

След като сме видели руината, самата действаща църква не впечатлява особено, макар че е по-малка и спретната и сладка от повечето други. Постветена е на Сан Хосе; тука има малко странни комбинации от посвещаванията на неща на светци, принципно свети Яков е светецът покровител на града, не знам защо катедралата е на друг; от друга страна тука дори земетресенията имат имена на светци според това на чий ден са се случили. Площадчето е като сладък малък парк с много дръвчета и градинки, само че е пълно с хора - туристически групи шават насам натам. От едната страна на площада е кметството а от другата - бившата резиденция на испанския губернатор, двете всъщност си приличат, широки сгради с по две колонади една върху друга в бежово-жълтеникав цвят. Знамето на Антигуа или на департамента Закатепекес на който тя е главен град е същото като на Гватемала но със зелено вместо синьо. Въпросното стърчи на прът заедно с националното, но по-ниски и закътани отколкото в столицата. В ъгъла на площада намираме магазинче за картички. Без да очакваме се оказва, че прекарваме в него почти половин час, защото има много сложна система за избиране на картички която носиш номера на една баба и тя ги търси и се кръсти и вдига тежко и после изобщо не може да ги намери в разни кашони и пак се кръсти и чуди, чувствам се като конник на Апокалисписа посетил магазинчето на горката бабка. Пращам Иван да си намери банкомат, докато аз търпеливо се опитвам да помогна на бабата, накрая сме събрали общо към 30 картички от цялата страна. Следва още една губивремка - намирам зеленото М на мобилния оператор Мовистар и влизам да ми продадат и пуснат симкарта с телефон и нет, това е моят

Ммм, такос

избран оператор защото го има и в Ел Салвадор и там си важат всички тарифи и мегебайти и минути и няма нужда да си купувам нова. Венко обясняваше че това е лош избор, защото покритието им е най-слабо, но в момента ми харесва да правя неща напук на него, кой знае защо. Трите полу-хлапета в магазина ми човъркат и бърникат телефона още двайсет минути; симкартата тръгва, но нетът седи супер-слаб на едж, въпреки че в техния телефон е на 4г, нещо с честотите било, тяхното покритие и моят порядъчно допотопен телефон нямат едни и същи такива. Офф. Но няма какво да се направи, взимам си телефона с безкрайно слабия нет и тръгваме нататък - може би е за добре, че през следващите дни ще имам малко нет и няма

Бароковата църква Ла Мерсед

да си гледам телефона (по прякор - Антиката) толкова, а ще попивам по-добре обстановката. Време е и за третата половинчасова губивремка - както сигурно сте се досетили, вече сме огладнели и тъкмо го обсъждаме, когато се натъкваме на такерия където изглежда и мирише вкусно. Сядаме и си поръчваме порцията за двама с осем такота, половината с пиле, другата половина с местния колбас чоризо. Тия таковци са невероятно-хубави, никога не бих очаквал нещо такова от храна, толкова елементарна и същевременно масова като такото. Иван приключва с храната по-бързичко и обикаля наоколо да снима поредната руина на църква. Когато сме готови и двамата, тръгваме покрай артистичния пазар на север до църквата Ла Мерсед, която - в приятен контраст с всичките други църкви наоколо - си е здрава, несрутена, барокова и ярко-жълта, разположена на поредното градинско площадче. Всъщност, повечето къщи, край които минаваме, са разноцветни, широки, имат голям вътрешен двор и са превърнати в някаква форма на занаятчийско магазинче - я ще продават предени неща, я грънци, я сувенири, я нефритени неща, я маски (има тука някаква схема с маски, всички много настояват да творят и продават ужасни маски, така и не разбрах защо).

Арката на Света Каталина

И така, най-накрая се озоваваме пред най-характерната гледка на Антигуа, ако сте виждали една снимка от този град, това е нейното описание - жълтата арка на Света Каталина над улицата на фона на вулкан де Агуа извисяващ се в далечината. Построена през XVII век и някога имала функцията да транспортира монахини от манастир в училище, без да трябва да минават по калната улица и да срещата хората, днес от манастира и училището няма останало нищо и арката е просто архитектурен куриоз изпълняващ ролята на часовникова куличка. Още една разходка по площадчето и е време да си ходим, не и обаче преди да се отбием в магазина/музея на какаото на който случайно се натъкваме. Полу-хлапето тук е много старателно, предлага ни да опитаме различни видове шоколадче и какаови зърна, както и чай от какао. Ние му се отплащаме изкупувайки един куп шоколади и продукти, аз взимам даже от какаовия чай за съпругата.

Трябваше да отидем и до Сюидад Веля, но чаровната Антигуа ни отне доста повече време от очакваното, затова сега е време да се разбързаме, че ни чакат нови приключения на вулкана Пакая.
П.П. Снимките в тая глава са от Иван и определено се забелязва качествена разлика.

3. Ден Първи, сутрешна разходка из Гватемала Сити, знамето, двореца, площада, тапира

Да видим най-накрая какъв ще да е тоя човек, с който ще обикалям тая приказна страна. Появява се с ярко-оранжевото яке и се озърта като глуха свиня в картофи докато ми звъни отвътре преди изхода, неосъзнавайки че го чакам отвън щото не ни пускат вътре. Не му вдигам, махам му докато ме види. Докато ми звънял обаче, човекът се ориентирал добре и вече е намерил откъде се поръчват такситата за центъра, докато се запознаем и вече сме поръчали такси. В таксито си говорим за полетите си и за плана за следващите дни, Иван е доста по-адекватен отколкото очаквам (нали, приятел  на Венко) и звучи като опитен пътешественик. Ходил е в Бразилия и Перу и това му е направило огромно впечатление, често през следващите дни ще сравнява тукашната обстановка с там. Таксиджията уж е запомнил името на хотела ни, обаче най-безцеремонно ни изхвърля пред друг хотел и казва "това е хотел Сентенарио". "Ама то пише Американ Ин над входа?" "Това е, това е", затваря вратата и заминава. Тоз хотел изглежда по-добре отколкото нашия би трябвало, ама все пак имаме резервация, тръгваме на две пресечки от тук, на самия главен площад на града ни чака нашия схлупен и леко-пропаднал стогодишен хотел. Снимката в буукинг.ком не отговаря изобщо на това дето се вижда в стаята, ама каквото - толкоз, не е възхитително ама ще стане да се нощува. Банята, както всяка баня в Гватемала с може би едно изключение - изисква предпазливо и старателно проучване, експериментиране и подготовка - не се влиза току така в такава баня, кой знае кое откъде тече и как се пуска. Аз съм експериментаторът, докато Иван си гледа мейлите, оказва се че човекът си е заминал в много напрегнат период на работа и получава по 100-тина имейла на ден. Аз не съм много по-добре, след познавателното къпане слизам с компютъра на рецепцията (щото там е интернета, не се лови в стаите) и сядам да работя чак докъм 2 посред нощ. Някъде по това време вината на Венко се обадила и нашия човек измислил, може да имам нож в гърба, ама сигурно нямам против да отида на екскурзия в Истрия с него на 1-ви май, че да е почивен ден в Италия, но аз съм зает с далеч по-интересни неща, за да се занимавам с това сега.

Ставане в 6.30 и започваме с разходка по приятно напечения център, на който се приготвя някакъв много пъстър пазар. Иван е наизвадил един огромен фотоапарат да прави някакви тлъсти мазни снимки на пъстрите хора и слънчевия град; знам ги аз хората с гиганстки апарати - правят чудни снимки, ама всяка е по 8мб и ги обработват три месеца и подозирам, че ще видя снимки когато вече съм в Таджикистан. Площадът е достатъчно голям, че има градинска половинка с палмички и дръвчета, фонтанче с нежни струйки и голямо празно пространство, където се заражда пазара. Има и гигантски прът със знамето на Гватемала - две сини вертикални третини с бяла по средата и герб. Символизирало уж това, че Гватемала е между двата океана, което е малко учудващо, не мислих че е забелязала - страната изобщо не е ориентирана към океаните си и няма нито големи пристанища, нито туристическа инфраструктура свързана с океана, нито ползува океаните като ресурси или дори за транспорт.

НДК на Гватемала. По-хубаво ли е от нашето?

Освен с приятни, но малко малко безмислени цветове, това знаме има и още с какво да се похвали - Гватемала през XIX век си е докарала швейцарец да и измисли герба, резултиращо в това знамето и да е едно от двете знамена в света с оръжие на него (другото е прочутото знаме на Мозамбик с Калашник) - две пушки пред които има свитък с датата на независимостта и кацнало зелено пиле отгоре. А в подножието на знамето има голямо двуметрово картонено число 56 и бележка оказваща че това е своеобразен протестен мемориал за 56-те момичета на възраст между 14 и 17, загинали в пожар в сиропиталище, където са били насилствено затворени от полицията, събитие случило се миналата година и предизвикало масови протести срещу произвола и безсилието на държавата и, което, поне за мен - определя голяма част от мнението ми за политическата ситуация в тая страна и настоящия режим. Разказвам на Иван за пожара и за президента Джими Моралес, който, ако не беше свръх-консервативен агресивен авторитарен популист изгорил 56 деца в сиропиталище - щеше да е голям симпатяга и за Националния Дворец, който сивее зад знамето и който е хубав, но започнат от един диктатор в началото на века и довършен от същия онзи Убико дето е вдигнал и бетонния прът от снощи. Националният дворец е символ на столицата, резиденция на президента и музей, ама тъй като е 7 сутринта не е отворен, както и катедралата отстрани на площада. Тръгваме покрай нея към пазара, който е скрит зад нея и също още не е отворен, макар че вече кипи дейност, неделята тук май е пазарен ден. Градът е доста събуден и доста хора вървят насам-натам. Баирестите улички из централната част обаче не впечатляват много, освен с отново потресаващия брой МакДоналдси, Пици Хът, Уендита и други бургерджийници, които тъкмо отварят. Иван се впечатлява от розовата арка на сградата на Пощите и я снима от сто ъгъла, но за ваше съжаление аз съм я снимал от нула. Още не подозираме как ще ни изненадат пощите на страната, но отсега ще кажа че не заслужават розов дворец с арка над улицата.

Озъртаме се за някакво похапване и тъкмо сме готови да се примирим с американска бърза храна и намираме пекарна. Натоварваме един куп бисквити и солети и кроасанчета и разни експериментални закуски, които, поне в моя случай се оказват или гадни или безвкусни. Оказва се, че в Латинска Америка всяко нещо кон карне ("с месо")  е всъщност с варена телешка кайма и съответно не особено вкусно. Остава ми едно парче бутер-тесто със захар и си го хапвам докато обикаляме маститата сграда на полицията гъмжаща с униформени служители като кошер. Завиваме наобратно към центъра и се отбиваме до църквата Сан Франциско, където влизаме един по един щото Иван пие кафе, а аз ръфам бутерка и съм целия в трохи. Първата ми църква в Гватемала е огромна, поне двойно по-дълга отколкото съм свикнал, че църквите трябва да бъдат, с много празнини, както в църквите по Европа няма място от статуи и украси и всичко е много точно премерено, така църквите тука имат много бели стени, много пространство дето не се ползува и много широки пътечки и проветривост. Извинявам се на Свети Франциск, ама църквата му прилича на хангар, временно напълнен със столове и тук-таме по някоя картина. Докато чакам Иван ми дават брошурка, разказваща ми за Света Инес, гушнала агне. Фън факт, името Инес е испанския вариант на името Агнес, и я рисуват с агне, защото Агнес звучи като агне ("агнус") на латински. Просто обожавам да откривам откъде идват имената на някакви неща.

Разбрал съм се с фирмата за коли под наем в 8 да отида да взема колата, а то вече е 8.15, време е да взимаме багажа и да

Тапира и масивната катедрала

ходим натам. Оказва се обаче че катедралата вече е отворена и се готви за служба. Масивна, сива, бетонна неокласическа дебела катедрала с малко красоти и орнаменти, но с цялостно усещане за тежест и масивност. Две кулички обрамчват огромната фасада. През деветнадесети век са вдигали доста тежки неща, макар че има добра причина - тук често има земетресения и двете големи разтресли цялата страна през 1917 и 1976 не са успели да я съборят, макар че поне първото е успяло да премахне всякакви излишни стилистични елементи от нея. Отвътре е същата каквато и отвън - стабилна, мощна, заземена и непрекаляваща с красотичките и стърчащите неща дето могат да паднат на тиквитее. Излизаме и отиваме до хотела, договаряме се с таксито, но аз съм забравил да си снимам яркорозовия тапир Тъпи с центъра на града, затова ги карам да почакат малко, докато притичвам през площада и снимам тапирчето с Националния дворец и катедралата и хората ми хвърлят странни погледи.

Пиле и кметство

Таксиджията намалява край разни забележителности за да ги снимаме. От тавана на колата му виси гумено жълто пиле. "Ми компанеро" вика ми и аз му показвам тапирчето и му казвам "Ми компанеро", смеем се, открих сродна душа в Гватемала. Минаваме по маршрута на метробуса, който е, чисто и просто - пародия на метро (спирки отделени от трафика, влиза се със специален билет, има охрана по спирките, но е автобус и то  пътуващ в същия трафик като другите) В будката на фирмата за колата ни чакат двама човека, които изглеждат като близнаци и от които около 1/4 говорят бегла форма на английски. Малката бракмичка ни чака отстрани. Докато аз я оглеждам с единия близнак и обезпокоително забелязвам как всяко най-дребно петънце по тая бракма е чинно отбелязано по листчето му, Иван се разправя с другия близнак и си дава там картите. Насред цялостно съмнителната обстановка, най-голям проблем става че те го карат да се подпише на празни листчета за парите, които ще взимат. Човекът не се дава лесно, но срещу стената от "но компренде, плис сайн дис" дори той се отказва най-накрая. Иван има притеснения с карането, щото не е карал кола със скорости от много отдавна, затова аз съм първия шофьор, сядам и потегляме към Антигуа.