13. Ден Трети и Четвърти, Вечер в Антигуа, злият диктатор

Най-забележителното посещение в историята на
Чималтенанго

"Замъкът"

Преди нощувката ни в Антигуа имаме време за още една привечерна спирка - градецът Чималтенанго. Уцелваме го в периода след залез, но преди масовото изпокриване на всички хора по къщите им и всичко отново е лудница. Иван забелязва че има повтаряемост в централните площади - градинка, беседка дето никой не ходи, отстрани бяла църква с две кулички и жълто кметство; не мога да не се съглася, че всъщност градчетата доста си мязат. Тука обаче има и замък, издигнат в традиционния стил на фалшивите замъци на ХХ-тия век - сив, с едни такива тъмни тухли дето просто не остаряват по същия начин като древните. Не съм честен де, всъщност изобщо не знам кога е вдигнат тоя псевдозамък, но самият факт че не го пише нито на място, нито на лесно в интернета, означава че едва ли е върхът на древността. Днес изпълнява ролята на полицейското управление на департамента, вероятно направо е построен за такова. Има и фонтан и той (прекръстваме се като хора присъствали току що на чудо)- РАБОТИ!!!

Обратно по тъмния път към Антигуа. Отклоняваме се, както си му е реда, от Панамериканската магистрала и след няколко километра Гугъл започва с неговото "след 200 метра скочи в тъмното отстрани на пътя, скочи ти казвам бе". Аз не го слушам, караме нататък, обаче започваме очевидно да подминаваме града; Накрая карам Иван внимателно да изследваме едно от тия странични пътчета и макар то да се оказва черен път в тъмна дупка - се вижда как след малко стига до почти нормална улица. Това е, оказва се, че между Панамериканската магистрала и най-интересния град на стотици километра по нея просто няма асфалтирана връзка, един куп коли се тътрузят по нашето мизерно черно пътче. Следва друсане по кълдъръмените улички на града, защото сме изскочили на точно противоположния му край от там, където е нашето хотелче. Накрая намираме малката му спретната таблека, казваща "Каса Елена". Звъня и още от

Среднощна Антигуа

отварянето на вратата нещо не е както обикновено - Показва се едър мустакат мъж, който казва на нетрадиционно перфектен английски, че трябва да си вземе обувките, за да ни отвори портата за колата. Оказва се, че хотелът се държи от двойка американци на средна възраст, на име Харви и Даян Коен. Те си живеят половин година в Минесота, после се качват на един мотор и идват в хотелчето си в Антигуа, където прекарват другата половина на годината. Супер са мили, ама и ние започваме да ги претрупваме с въпроси, защото реално не сме водили сносен разговор с никого различен от нас двамата от дни и е изключително освежаващо да можеш да си поговориш с някого за Гватемала, за условията наоколо, за пътищата и за плана ни; чак когато срещнахме американци с дълбоко познание на местната култура започнахме да оценяваме колко е голяма езиковата бариера между нас и гватемалците всъщност. Иван разпитва внимателно за хубав ресторант, банкомат и бар, където можем да отидем. Аз пък се удивлявам на стаята и въобще цялото хотелче - тук всичко е наред, всичко е както трябва, тая стая е перфектна, както и банята - нова, лъскава и хигиенична, има и миниатюрно вътрешно дворче цялото в цветя и зеленина - трудно ми е да повярвам, че това място е на цената на почти всяко друго в което спим из страната и същевременно е толкова по-добро. Някак наистина се усеща как тия хора са направили уютен семеен хотел с много любов, докато местните обичайно просто ръководят някакви западащи хотелчета единствено с цел да се доят чужденците, където усилията стигат единствено затова да е поносимо положението.

Мм, Орчата

Папиан с ориз, сниман от прасе.

Отиваме на вечеря и среднощна разходка из красивия град. Благодарен съм на Иван че предложи да нощуваме тук, аз мислих да сме обратно в Гватемала Сити, откъдето утрешното приключение щеше да е по-лесно, но нощувката, разходката и тоя чудесен град определено си заслужават повече. Нашите домакини ни предупредиха да внимаваме нощем по улиците - тука всеки е дълбоко уверен, че страната е пълна с бандити, едва ли не всеки - излязъл нощем по улицата е или наркобарон, или изпечен убиец; но отново не виждам никаква причина за тоя страх, само някакви заблудени американци се моткат по тихите улици. Отиваме първо до хотел Санто Доминго, който е около сградата на древен Доминикански манастир. Изведнъж се оказваме в едноетажен пет-звезден хотел, изключително чаровен и лъскав и същевременно с една приглушена светлинка и древни стени, а в средата му - огромна вълшебна градина с ручеи и фонтанчета, стари дървета, цветя и руините на манастира. Банкоматът обаче не работи и трябва да се ходи до площада. Първо обаче е време за вечеря в традиционния гватемалски ресторант съседен на големия хотел. Взимам си традиционно гватемалско блюдо (това, официално, е първият път в живота ми в който употребявам думата "блюдо") на име Папиан с пиле, едно от многото неща, дето ни препоръчаха домакините. Иван си взима Папиан с прасе и разни общи салатки, доста добре ни се получава вечерята. Папианът има вкус напомнящ на гулаш, макар че разбира се - подправките му са различни; само че пилешката кълка в него не може да бъде изядена лесно от изпечена прасюга като мен без да окапя и освиня себе си, покривката, пода и целия свят; в това отношение Иван май направи по-добрия избор на месо (а може би просто му се случва понякога да яде нещо без да покрие всичко край себе си с храна - имало и такива хора, чувал съм). После намираме банкомата и откриваме, че на чудесния площад на града нощем се приютяват един куп бездомни хора - под портико-тата на общината или двореца има хора с юргани налягали по земята, дори този градец използуван за лъскаво лице на страната пред туристите не успява да се отърси от впечатлението за една такава проникваща навсякъде бедност. Накрая отиваме на бар, пийваме местни напитки и коктейли направени ни от къдрава нюйоркчанка, защото барът ни е бар за експатс, доста е добре положението, разказваме си за работите и колегите и приятелите и си говорим с барманката за живота.

Вълшебно малко хотелче, адаш на съпругата

С чудесните ни домакини

Обратно в стаята не мога да спра да се дивя колко е хубаво. Взимам си половинчасова баня, само защото тука тече топла вода, не мирише на варовик, нищо не бръмчи, не си над гърнето, има плочки и място да се обърне човек. Следва малко работене и сън. Сутринта искаме да тръгнем към седем, че трябва да ходим чак до Хондурас; Даян и Харви казват, че ще станат в 6, за да ни приготвят нещо. И наистина - измъкваме се от стаята и какво да види човек, режат плодове, готвят ни нещица, милите хора ни направиха чудесна и здравословна закуска; Тия хора и тоя хотел дават една такава надежда, че в тая страна може да се идва и на нормален туризъм - да доведа някога съпругата и да се прекарат няколко дни на красиво място в добри условия сред мили и разбрани хора, нещо което досега изглеждаше изключително илюзорно. Взимаме си довиждане с милите домакини и потегляме към границата с Хондурас.

Езерото Аматитлан

Гугъл твърди, че ще ни отнеме точно 6 часа до границата, но още от самото начало караме по-бързичко. Пътят е дълъг, но особено участъка по Панамерикана е бърз и хубав. Минаваме край красивото езеро Аматитлан, по някакви странни чисто нови пътни възли без коли. Докато фучим по Панамериканата пейзажът постепенно се променя, горите отстъпват място на храсти и на цялостно по-тропическа растителност. Разказвам на Иван за Мануел Естрада

Вулкан, вероятно Флорес

Кабрера - диктаторът на Гватемала презпървите две десетилетия на ХХ Век и вероятно най-впечатляващия лидер, който тази държава някога е имала. Дошъл на власт като чиновник на либералната партия той бързо показва, че етикетите с които партиите са се лепили тогава са също толкова безсрамни и фалшиви, колкото тия сега. С безскрупулен деспотизъм и самодържие Кабрера започва да контролира всеки аспект от обществения живот, сключва сделка след сделка водещи до заробването на населението на страната от Юнайтед Фрут къмпани, организира и печели контролирани избори и си има цяла армия от хвалебствено настроени журналисти и писатели (един от които е Енрике Карийо, за когото ще стане дума по-нататък покрай една друга каша в която въпросният се е забъркал, освен дето, меджу другото - предал Мата Хари). Шведският принц Вилхелм (и друг мой пътеписки идол) бил на пътешествие из Централна Америка през 1920 и добре е описал пълния хаос в страната и неадекватността на диктатора, усещащи се в пълна сила след ужасните земетресения от 1917 (помним ли за Катердалата в Гватемала Сити?), три години след които възстановяването на страната все още не е било започнато.  За да придобиете обаче истинска представа за ужаса на този режим и характера на този човек - има две подробности; едната е, че и двамата му синове са се самоубили в рамките на две години по средата на диктатурата, единият защото хванал венерическа болест, а другият - с директно участие на Кабрера, който го смятал за пълен лузър. Втората е, че през 1947, 23 години след смъртта на Кабрера - гватемалският писател и нобелов лауреат (макар и не още) Мигел Анхел Астуриас написва книгата си "Ел Сеньор Президенте" позовавайки се главно на спомените си за режима на Кабрера и основавайки жанра на диктаторския роман, в който в последствие се включват и редица други писатели от цял свят. Що за зъл изрод трябва да си, че да се появи цял литературен жанр за изродщината ти. Както и да е, отклонявам се твърде много. Бързичко зареждане, наслаждаване на пейзажа, подминаване на градчето Хутиапа, път с дупки обикалящ вулкани и в крайна сметка наближаваме границата около 5 часа и 15 минути след тръгването от хотела в Антигуа. 

Тапирче с източна Гватемала

12. Ден Трети, древния град Ишимче и Текпан

Снимка на вулкана Атитлан с езерото от мен

И от Иван. Разликата е видима.

Имаме около два часа докато Ишимче затвори в пет следобед и около 50-тина километра до там; Гугъл отново по някаква причина се опитва да избегне Панамериканската магистрала, предлагайки ни наместо това обрасъл черен път слизащ в дупка, ама не го пускам и хвърчим по магистралата; в това време Гого решава да ми се обади от Париж. С моя безкрайно бавен интернет, не става нищо от разговора но обменяме по една-две сладки снимки. Междувременно спираме на поредния Мирадор, от който се вижда езерото Атитлан и вулканите дето стърчат иззад него. Чудя се дали това е последния път в живота ми, когато ще го видя? Как ли Хумболд се е разделял с разни места, знаейки че със сигурност няма да ги види повече, все пак е било ранния XIX век, туризъм още не е имало. Между другото, трябва да ви призная нещо - въпреки че навсякъде, включително в моя пътепис се твърди, че Хумболд е нарекъл езерото най-красивото на света, всъщност няма никакви доказателства, че той е казвал това или пък някога е бил в Гватемала, даже внимателното обследване на пътешествията и писанията му показва, че почти със сигурност не е бил тук; Ехх, какво да се прави - надминах ментора си.

Нужно ли е всяко градче да ни посреща по тоя начин? Влизаш в града, пътят изчезва, оказваш се в насрещна еднопосочна улица, махаш се от нея и се друсаш по някакви мизерни дупки докато изскочиш от другия край на градчето и го обикаляш докато пак си намериш пътя. Това градче обаче не ни забавя прекалено и в 16.20 стигаме до портите на древното Ишимче. Която обаче е затворена! На вратата пише, че работи до 16.00, въпреки че съм сигурен, че в интернет пишеше, че затваря в 17.00. Обзема ме отчаяние, докато надничам през дървените греди на портата; просто няма какво да направим. Някъде вътре се вижда човек и в отчаянието си започвам да му викам, ама той не чува. В това време Иван е паркирал и старателно и безсмислено прикрил всичките ни следи в колата и идва безгрижно да попита какво става. Тъкмо съм наченал да му обяснявам колко сме прецакани, какво пишело в интернета и как не можем да влезем - и го виждам как пропъхва една ръка между гредите на оградата и почва с нея да бута резето; десет секунди по-късно още не съм затворил зяпналата си уста докато вървим през парка към човека вътре и Иван започва да му обяснява как сме закъснели, как в интернет пишело такоз и онакоз и как утре си заминаваме от Гватемала (техническа истина) и едва ли не цял живот сме мечтали да видим Ишимче, центърът на световната цивилизация, съответно бива ли така заради едни жалки двадесет минути да се прецакаме, и то когато вече сме намерили добри хора дето могат да ни помогнат. Човекът е много мил и разбран служител, който тъкмо е бил тръгнал да си ходи и определено съчувства, обаче ни казва, че трябва шефът да каже може ли или не. Намираме шефа и още едно голямо обяснение от страна на Иван, когото гледам с все по-голямо възхищение. Служителят също се намеси и се примоли на шефа и той каза - добре, разходете се, пообиколете, ама само петнайсет минути, нали, щото ние все пак също трябва да си ходим. После отиде да ни издаде билет, нещо което много ни впечатли - никакви пари под масата, влязохме си като съвсем редовни туристи съвсем сами в древен град.

13.0.0.0.0.0 по майския календар

Първи поглед към Ишимче

Точно на входа има каменна стела с маянски символи, но определено съвременна. Нашият учтив служител ни разясни докато чакахме шефа да вземе билети - че това е стела отбелязваща края на 13-тия бактун от "Сътворението на света на хората" през декември 2012 година - ако си спомняте онова време когато съвсем погрешно светът си мислеше, че маите били предрекли края му и медиите се люшкаха между апокалиптични прогнози и осмиване на горките маи. Бактуните са периоди от време, редуващи се на около 450 години, съответно датата е доста специална, но не означава никакъв край на света, пълно е из майските паметници с предзнаменования на събития, които ще се случват и с по-късни дати (най-вече циклични такива, маите са имали доста особена представа за времето, не са си играли на гадатели). А според Попол Вух в момента живеем в Четвъртия свят (въпреки че като цяло Гватемала често влиза в определението за Третия свят ето че - не е вярно) и нищо не пречи да свърши все някога и да почне Петия - ама дата за това събитие също няма (което все пак не значи да се престараваме с края на света, айде моля ви - внимавайте). Всъщност, дългобройният календар на маите се е използувал от прекласическите и класическите маи, но е бил позабравен по времето на посткласическите, каквито са тия тук - съответно те са разчитали доста повече на късобройния си календар в който нещата се случват на цикли от по един или няколко катуна (почти 20 години), в тези къси цикли са се измервали природните цикли, управлението на царете, позиции на звездите и въобще всякакви такива неща от първа необходимост в ежедневния живот на майския труженик. Време е обаче да се разбързаме, щото имаме доста малко време да притичаме измежду многобройните храмове и пирамиди.

Част от двореца

И друга част от околността

Ишимче е доста добре запазено; първото нещо, което ми прави впечатление е, липсата на grandeur, тука нещата не са като Тикал или Чичен Ица или дори Копан - тук всичко е някак по-утилитарно, дори когато е с церемониална функция. Точно както нашата цивилизация е започнала някога с пирамиди и древни храмове на божествата, продължила е с катедрали високи стотици метри и Айфелови кули, но днес вече рядко се правят гигантски храмове и твърде големи сгради с религиозно декоративни цели, така и древните маи в хилядолетното си развитие са стигнали от огромни храмове и пирамиди до дребни спретнати храмчета и платофрми, защото те, фактически - вършат същата работа. Все пак трябва да се отбележи, че това е може би най-новият майски град изобщо, основан е около 1470 когато маите Киче напъдили маите Какчикел от своите земи заради малоумен инцидент с гладен войник и бойна продавачка на хляб; това дава на града само 50-тина години свободно съществуване преди да цъфнат навлеците на Алварадо. Какчикелците имали и предишна столица, някъде из баирите около Чичикастенанго, но не е известно къде е точно. Трудни били тия години за младата държавица, макар че почнали добре с мир, последван от решителна победа над маите Киче в края на XV век. Но през 1513 имало скакалци, после през 1514 пожар, после през 1519 ги ударила едрата шарка довлечена от и в последствие изпреварила испанците и в 1524 вече знаем какво става, нали четете внимателно. Тез работи ги научавам в последствие, да не си мислите че съм бил като една ходеща енциклопедия - тука нито има достатъчно информация, нито тя е на достъпен език, все пак приятно впечатление прави, че има надписи на Какчикелски.

Храм 1 вляво

И храм три на местните богове

Комплексът започва с два големи свързани площада с около еднометрова стеничка помежду и най-добре разкопания храм на име Храм 1, който обаче по всяка вероятност просто е представлявал платформа на която да се пъчат разни важни хора - такава платформа ще видим и по други майски градове. В началото на първия площад пък е и Храм 2 - вероятно най-голямата пирамида на Ишимче, където са намерени много важни археологически останки. От другата страна на площада е доста подобния Храм 3, за когото се предполага че е бил специално посветен на патронните богове на Какчикелците. Зад него пък е Първия Голям дворец - този на клана Социл. В Ишимче са управлявали четири съюзени клана, този е бил един от по-силните такива. Малко ми е непонятно как в тоя дворец са живели хора - това винаги ме е озадачавало у маите - строителните им умения да правят стаи и помещения не са били никак силни, а при положение че са живели на топло и приятно място - защо управниците са се тикали в тия тесни студени мънички стаи, като си представям че от дървета може да се направи доста по-удобно помещение. Но повече по тоя въпрос - по-натам. Следващият площад е принадлежал на клана Шахил и също има голям дворец, тука вече май са били царете на града, не че някак си това би се разпознало по двореца, той изглежда същия лабиринт от основи на дребни стаички. Комплексът продължава обаче и нататук в същия дух - храмчета, недооткопани пирамидки, игрища за игране на топка. Това донякъде

Каменния олтар за гладиаторска битка

Дръвчета над игрище

последователно описание, което давам тука обаче няма нищо общо с търчането което беше там де, катериш се, снимаш следващата пирамидка, забелязваш бързичко камъните и тухличките (тука строителството е изненадващо тухлообразно, ах и маите са минали от камъни към бетон и тухли).Никъде няма фигури на животни или стели или изобщо нещо различно от стени и стълби. Освен един кръгъл каменен олтар, за когото учените твърдят, че наподобявал ацтекските за демонстративни "гладиаторски" битки-жертвоприношения и вероятно е имал подобна функция. Интересно е, че човешкото жертвоприношение особено по отношение на пленниците - макар никога да не е било централен елемент в културата на маите - не е успяло изобщо да изчезне са две хилядолетия развитие, просто в моралните ценности на цивилизацията никога не е станало на въпрос. Накрая има и още един двор, а руините продължават в гората, където още не е разкопано. Тръгваме да се връщаме наобратно, прави ми впечатление пирамидка с изникнали големи дървета отгоре и, сега в последствие разглеждайки снимките и картата на мястото не мога да кажа със сигурност кое точно от нещата е това, но най-вероятно става дума за трибуната на игрище за топка падащо се от задната му страна. 15 минути прекарахме в този древен град, но никога няма да забравя всичко видяно.

Тухлите на маите

Драматичната обстановка на нашето бързане

На излизане си говорим още малко с нашия мил човек, Иван му дава и личен бакшиш задето ни помогна, разказваме му за България, а той ни обяснява как всяка година на дните на зимното слънцестоене (има шанс да е някой от другите Важни дни) тук се събират маи от цял свят и има жреци и правят огньове по олтарите, чиито следи видяхме някъде извътре и как майската религия или поне някакви нейни аспекти се възраждат (представяте ли си как тоя разговор се води на испански между трима души дето знаят по 100 думи на него? Езикът е невероятно нещо!) и има жреци и всичко и тук е свещено място, затова повечето посетители са местни. Накрая ни похвалва много църквата в градчето долу и тъй като вече е пет и няма шанс да стигнем до никъде другаде по светло - решаваме да поспрем и да я видим.

Центърът на Текпан от Иван

Текпан Гуатемала е първата столица на Гватемала, защото тук са се разположили испанците до своите временни съюзници маите Какчикел. След въстанията на какчикелците испанците се изнервят и местят столицата, но тук остава сладко майско градче. С какво ще ни изненада градчето - с хубав площад, с красива църква, с традиционни носии, може би? Не, насред централния площад има мъничко футболно игрище, където два изключително добре екипирани отбора от малки деца с треньори и екипи и резерви на столчета - разиграват стабилно резултатен мач пред очите на огромна публика. Никога не съм виждал детски мач на разни деветгодишни хлапаци да привлича толкова внимание и да е толкова добре органзииран. Докато запленено го гледаме две-три минути падат около пет гола, играта е доста равностойна, но синьо-черните екипи май доминират над червените. Пусто обаче не съм го снимал, та ще си седите без снимка от голямото дерби. В ъгъла на площада е и църквата - скрита зад едни големи дървета и отново гигантска като европейска катедрала. Вътре е пълна с народ, не знам откъде в това градче се взимат толкоз хора и да гледат мач и да слушат привечерната служба, има и смесен хор от големи лели и малки дечица в жълти дрешки. Изчакваме малко да започне службата, защото искаме да чуем хора да запее; не съжаляваме за десетте минути проповед докато се стигне до вълшебния момент - чудна весела песничка (която и вие може и да чуете, би трябвало да се е ъплоуднало едно ужасно разклатено видео долу под края на главата след малко) и всичките роднини и гости на църквата слушат очаровани. Залез, облаци, маи, детски мач, хор, това място е вълшебно, пълно с живот и с активно общество, мисля че Текпан става от любимите ми градчета.

11. Ден Трети, градовете и историята на маите Киче

Маите Киче, снимани от Иван

И оше от тях

Навлизаме в планината. Гватемала е пълна с градчета, дето са на по 10 километра едно от друго, обаче са от двете страни на висок хребет, който пътищата изкачват бавно и дълго и после слизат отново с безброини серпентини; самият град Санта Круз дел Киче е разположен по-ниско от тия, в които досега бяхме, но стигането дотам минава през доста по-високи планини. Разказваме си смешни истории затова какви готини и весели са приятелите ни (освен общия такъв, за когото няма единомислие) и какво обичаме да разглеждаме по музеите и галериите - Иван ги обича повече, защото някак успява да се потопи по-дълбоко в изкуството, докато аз имам нуждата непременно да навързвам произведенията с контекстите на създателите, теченията и епохите и твърде големите музеи ми изтощават вниманието. Междувременно Иван забелязва, че по тия баири и селца нещата изглеждат малко по-развити и не толкова бедни и оръфани, колкото по другите департаменти; чувството за сигурност и спокойствие също е някак си по-развито, например тука будките и магазинчетата не са зад решетки. Изказвам две теории затова защо е така - възможно е при маите Киче да има по-силно чувство за общност, което кара хората като цяло да са по-доверчиви един към друг и към средата си и да влагат повече усилия в други неща, а не в затваряне, огради и сигурност; другата теория е, че след размириците и потисничеството на държавата през по-голямата част от ХХ век когато през 80-те и 90-те маите започват да се борят за правата си има шанс държавата да е решила да дава повечко пари за тия региони, за да не вдигат въстания; истината вероятно е някъде по средата, във всеки случай тук районът определено изглежда по-приятно, по-свободно и по-малко сковано от страх, отколкото другите места на юг.

Каменната кула

Майският воин Текун Уман

Санта Круз дел Киче е покрай мястото на бившата столица на маите Киче - Кумарках, която обаче нямаме време да видим, а и както вече разказах - там няма особено много да се види. Самият град обаче е една прекрасна индианска общност, макар и вкаран в правите ъгли и белите църкви на испанското строителство. Уверено мога да твърдя, че няма друг град в Централна и Северна Америка, в който индианската култура да се усеща повече, отколкото тук - мнозинството от жените по улиците вървят облечени в традиционни носии, подвикванията насам натам са на езика Киче, а когато започнеш да се пазариш с някого (което след малко ще стане) - испанският който говорят е със силен акцент. Над северния край на площада се извисява интересна стъпаловидна кула - Торе де Пиедра вдигната в края на XIX век с камъни, взети от Кумарках. До нея е църквата а по стълбите и са насядали купища хора с носии. Това с носиите е от

Срамежливата маянка

най-очарователните черти на тоя град и създава доста уникална атмосфера - заедно с бързо препускащите облаци над нас и постоянно изникващото и скриващо се слънце и речта на мистичен непознат език. Доста очаровани от тоя град се шляем по големия площад и наблюдаваме как безбройни дечица чистят обувките на чичовците насядали по пейките, докато жените се мотаят край пазара. На средата на площада са редица от паметници, кой от кой по-безмислени - примерно на президента Мигел Гарсия Гранадос, който е бил доста свестен за Гватемалските стандарти на XIX-тото столетие, но е роден в Испания и няма нищо общо с тоя град, нито някакви заслуги за него и ясните му кавказки черти го поставят в пълно несъответствие

Подарък за съпругата

с вида на всеки човек наоколо ни и някак затвърждават расисткото пренебрежение към местната култура така характерно за тая страна до съвсем скоро; или пък една златна лъскава Богородица размахваща огромен кръст. Най-накрая, на другия край на площада намираме и паметник на Текун Уман, майския герой за когото разказвах предната глава и на когото е кръстен половината площад (няма нужда да го дадем целия на маите, нали), който навъсено ни гледа с бухалка в ръка. Решаваме да се гмурнем в пазара, който тук хитро е разположен отстрани до площада и попадаме в пъстрия свят на майските платове, шалове, рокли и покривки. Всъщност употребата на поне половината от тъканите пъстри неща край нас не ми е изобщо ясна, тук хората изглежда ползуват традиционните си платове за всякакви неща. Докато Иван е намерил очарователна и срамежлива млада продавачка и я моли да я фотографира, аз решавам да взема шал/покривка за съпругата и настава едно гигантско пазарене с една баба, вадеща иззад себе си тонове платове, кой от кой по-пъстри. Тъй като не съм много по пазарлъците, накрая мисля че възнаградих бабката с повечко парици, отколкото беше нужно (въпреки усещането за натрапчиви убождания с тризъбец по рамото ми), обаче сдобих съпругата с изключително пъстра покривчица и и пратих да я види и да се зарадва. Пазарът в съседно Чичикастенанго е доста по-известен от този тук, но поне за мен тукашния е далеч по-автентичен и чаровен.

Санта Круз дел Киче

Пазари и продукти

Напускаме прекрасния майски пазар и града на маите Киче и поне на мен ще ми липсва много, защото не знам дали някога ще видя място, запазило толкова много от своята майска култура. Намирам маите Киче и въобще маите на планинска Гватемала за възхитителни - завладени от испанците както всички други индианци по континента, тукашните хора някак са издържали на окупацията, на христянството и на болестите, на постоянните репресии и изземването на земята им, на всички гадости, които завоевателите са хвърлили отгоре им, на потушени революции и въстания, на диктатори и преселения, даже и цял един геноцид през 60-те години на ХХ век. Никой друг народ в цяла Централна и Северна Америка не е успял да се съхрани толкова единен, толкова силен и дори - толкова многоброен - в Гватемала има повече индианци октолкото в САЩ и Канада взети заедно и съвсем малко по-малко отколкото в Мексико, а най-многобройната група от тях са Маите Киче, най-многобройния и концентриран индиански народ на света (В Перу има повече Кечуа, но и те си имат доста вътрешни разделения и разлики в начина на живот). Тази резистентност, тази издържливост на народа, културата и езика им са едно уникално постижение; а в следствие и на постепенно протичащото политическо събуждане (не без участието на активисти като втория нобелов лауреат на Гватемала - Ригоберта Менчу - взела наградата за мир през 1992 за борбата си за правата на маите и за съд на диктаторите и генералите от гражданската война и геноцида) все повече гласът и историята им се чува в Гватемала и по света и като цяло виждам предимно позитиви в бъдещето на този народ и неговата култура.

Къде е паметника на Ригоберта, все пак - питам се аз докато караме към Чичикастенанго и отговорът, както внимателните читатели на пътеписа могат да се досетят е - че го няма, защото тя още не е навлязла в затвореното минало на приказките, където всички са страхотни и смели герои, независимо от каузата им. В това време по серпентините се разминаваме с един от пъстрите автобуси катурнат в канавката от отсрещната страна на тесния път, докато разни полицаи се суетят край него - явно и тук стават инциденти. Нещо обаче ме гложди в тоя случай и след няколко минути го напипвам - автобусът е паднал в канавка от вътрешната страна на остър завой, нещо което е доста неинтуитивно - значи най-вероятно шофьорът е попаднал там, защото се е опитал да избегне някой каращ в  нашето платно и скосяващ завоите си през насрещното движение - което дава една съвсем друга картинка на внимателен шофьор ценящ човешкия живот на случайните нарушители повече от своя автобус. Ей, чудни хора това маите.

Портата на града

Църквата на отец Хименес

Чичикастенанго ни посреща с пъстра порта с митологични мотиви. На  този град, на вече описаната издържливост на маите Киче и на един добър поп на име  Франсиско Хименес дължим най-добрия съществуващ разказ за религията на древните маи - малката книга Попол Вух. Хименес дошъл да попства тук в началото на XVIII век и - за разлика от всеки един испанец до този момент - проявил жив интерес към местната култура, дори научавайки езика Киче след езика Какчикел. В един момент с помощта на местните пазители на легендите направили препис на майската митология транслитерирана на латиница (в някои разкази се казва, че добрият поп намерил части от въпросния препис пред вратата си една сутрин, в други - че старци му разказвали историята, в трети че с доверието дето му имали местните - се добрал до редки и тайни документи). След което той внимателно я превел и я включил в книгата си с история на региона. Произведението тънало в църковни и университетски архиви  век и половина докато интересът към културата на древните маи се възродил и австрийския  изследовател Карл фон Шерцер не го изнамерил и популяризирал. Книгата звучи като приказка и разказва за сътворението на света и после в голяма част за приключенията на митичните близнаци Хунахпу и Шбаланке, които отишли в света на мъртвите Шибалба за да спасят баща си и победили боговете на мъртвите на игра на топка, което - смея да отбележа - е най-цивилизованият метод за решаване на конфликти, който някога съм срещал в древна митология. Въоръжени със знанието за тези митове пък лингвистите на ХХ век успяват до голяма степен да разчетат първо значението на руините из древните градове, а после и писмото на маите и всичко това дължим на един дружелюбен и старателен поп. (Затова се казва Поп-ол Въх. Майтап бе, Попол Вух значи "Книга на хората".)

Муралите

Муралът и мистичната църква

Започваме разходката си покрай стената на кметството, обрисувана с пъстър мурал, разказващ за гражданската война, геноцида и човешките права но използуващ майска стилистика. Ако сградата не изглеждаше все едно всеки момент може да се разпадне, това би бил един чудесен и уникален паметник на събитията дефинирали съдбата на региона, сега обаче изглеждат малко позабравени. Градът отново е населен само с маи киче и е известен с прочутия си пазар, разположен околко бяла църква вдигната на платформа, където някога е имало древно майско светилище. До ден днешен църквата и нейното стълбище се ползва и от майски жреци на древната религия, гори се

Хората пред църквата

традиционният тамян и всичко по тия стълби изглежда черно и опушено и

Кучи

контрастира с бялата църква отгоре. Иван е много впечатлен от това, че по тия ритуални стъпала (уж представляващи майските месеци) е пълно с доста пропаднали типове, някои хора дори спят на тях, други му изглеждат очевидно дрогирани отстрани. Тая лека

 пропадналост малко разваля картинката на майска идилия, която описвам досега, но очеивдно е че и местните хора си имат немалко проблеми и доста от тях се виждат по това стълбище където се събират двете религии. Отвътре църквата е доста особена, примерно има пъстра украса на огледало и големи сандъци с пясък по средата, където хората да слагат свещи, като в православна църква. И всичко е доста опушено и мирише на особения вид тамян дето имат тук, може би защото човек с кандило седи точно на входа. Има и малко вътрешно дворче с градинка, каквито също не видяхме по църквите дотук. Иван продължава да е хипнотизиран от местните страдалци, а аз гледам гледка на прочутия пазар под смръщеното небе. Прав е Иван, че тука нещо атмосферата не е толкова приятна колкото досега, дори не мога да си представя как отец Хименес събира тук пред тая църква и сред тези хора легендите на древните маи. Тръгваме из пазара, докато лелите прибират нещата; днес не е пазарен ден и май всички се канят да затворят в три следобед. Взимаме някакви плодчета и се отправяме обратно към колата.

Гледка към страната на маите Киче

10. Завладяването на Гватемала, сладки църкви и бариера

Салкаха е известна с майските си рокли

Крака на слон

Салкаха е сладко градче в покрайнините на Шелаху, където се намира най-старата църква в цяла Гватемала и Централна Америка. Едно от местата, където въпросната не се намира обаче - е картата на Гугъл и в традиционен стил моментално се нахендряме на средата на пазара, плъзнал по централните улички. В Един момент сме толкова спрели, че някакъв дядо си оставя бананите на капака ни, но накрая успяваме да се измъкнем и да спрем зад една малка рекичка разделяща града. Първата ни работа е да погледнем колко сме одрали колата и преценяваме, че макар да се вижда - би било изключително подло, ако някой почне да твърди, че застраховката не го включва, макар че малкия Венко на рамото ми казва "Всеки който може да ти вземе пари - би ти ги взел, включително аз!" и виждам в бъдещето ни голям грабеж. Но няма какво да направим, освен да се гмурнем в пазара. Докато Иван е вдъхновен от цветовете и хората и снима ли - снима, аз най-накрая се ориентирам накъде е дъртата църква и го измъквам за ушите да ходим натам. Църквата, посветена на Сан Хасинто е започната през 1524 година и впоследствие ръководена от Францисканците и е характерен пример за ранната испанска колониална архитектура, но с добавени две дискретни майски спиралки точно под върха. Макар да няма съвсем ясно доказателство, че е най-старата, никоя друга църква не твърди така, та може да се вярва на твърдението; въпреки това, че тука земята постоянно се тресе а вулканите изригват през 15 минути тя си е седяла без да помръдне почти пет века и причините затова ясно се виждат - от всички страни църквата е подпряна от огромни контрафорси, толкова дебели, масивни и натрапчиви, че прилича на мишка с крака на слон. Не е отворена обаче, та просто заминаваме, защото следващото градче със сладка църквичка чака.

Сан Анрес Шекул

Иван прави ейтакива снимки

Сан Андрес Шекул също е в покрайнините на Шелаху, обаче се пада в съседния департамент и има защо - цялото градче се усеща по съвсем друг, далеч по-планински начин, с улици на баир и гледка над равнината и големия град долу. И яркожълта църква, окичена с един куп пъстри фигури и орнаменти, която отиваме да видим. Тя е изключително интересна, макар че не бих я нарекъл точно красива - според мен това се явява някаква форма на Наивно изкуство (което се нарича така щото само разни наивни хора го смятат за изкуство). Разбира се с моето критично европейско око, нагледало се на хиляди църкви - не трябва да съм толкова груб, синкретизмът тука е играл основна роля в това тия ангели да изглеждат, все едно са излезли от Съветска анимация и - хората, които са вдигали тази църква през ХVII век са били местни и не са били нито възпитани в европейските художествени традиции, нито съвсем наясно какво точно трябва да изобразят, нито пък с опит в правенето на статуи - затова тези изглеждат, все едно са от плстилин. Снимам тапирчето с бременната Богородица, и влизам вътре - цялата приказна наивност на фасадата обаче е само отвън, вътре си е най-нормална хангарообразна църква, на всичкото отгоре боядисана в някакъв оосбен жълто-зелен цвят, който приглушава всичката ефектност на фасадата. Обратно към колата Иван ми обяснява, че най-обичал да снима хората в момента в който те разбират че ги снима, но преди да успеят да реагират, затова с децата му се получавало най-добре, защото те си остават естествени дори след като те видят че се пулиш с камерата срещу тях; илюстрира ми го нагледно с един черноок сладур, който се вози на гърба на майка си. Иван е точноо такъв фоотграф, какъвто аз не съм - готов да хване есенцията на хората и да рискува малко недоволство от тяхна страна - за да ги хване в чудесния момент; аз не мога така за да не се изкушавам - правя безброй снимки на сгради с гадно апаратче.

Мисля че дебел ангел с пола ще са разведряващи
илюстрации на фона на завоеванието

Колко често сте виждали
бременна Богородица?

И тъй, потегляме по пътя нагоре в планината, навлизайки в страната на маите Киче. Тук решавам да разкажа на Иван, а и на вас - историята на испанското завоевание на Гватемала в съдбовната 1524 година. В Гватемала имало няколко посткласически майски царства, от които най-силно и многобрайно било цасрството на маите Киче, които владеели всичко тук и нагоре в планината от нас. Маите Мам били малобройни и съвсем скрити в планината, маите Цутухил били край езерото Атитлан и маите Какчикел били пък по-надолу, близо до днешна Антигуа и главен политически опонент на маите Киче. Всичките тия маи пратили по едно писмо на Кортес, да му кажат, че признават върховенството му, както и на испанския крал. Обаче, тъй като в Мексико всички индианци много искали испанците да се разкарат ако може - му наприказвали колко богати са земите на юг и какви мизерници са маите и Кортес си рекъл - като е такава работата - да прати някого. И пратил верния си изрод Педро де Алварадо, известен на мексиканците като Червеното слънце - дали щото е бил риж или щото е потънал в кръв - не е съвсем ясно, това дето ви трябва да знаете е че вече имал няколко кланета (от тия дето си имат собствена сттаия в Уикипедия) зад гърба. Педро де Алварадо си помъкнал няколкостотин конкистадори, но далеч по-голямата част от армията му съставлявали съюзените му индианци от централно Мексико и през февруари 1524 допълзели. И тъй, навлезли те покрай брега но се качили в планината и веднага почнали да бият маите Киче. В битката при Кетцалтенанго през март 1524 загинал легендарния майски воин Текун Уман; легендата разказва, че той, заедно с верния си нахуал (животински дух) кетцал срещнал Алварадо очи в очи в средата на битката, но тъй като Алварадо бил на кон, какъвто нашия човек и кетцал не били виждали - предположил че двамата заедно са едно цяло същество и го нападнал и убил коня; Алварадо обаче оцелял и го пробол в сърцето. Кетцалът паднал от мъка в кръвта

Горките

на воина и оттогава почнал да има червено петно на яркозелената опашка и си загубил гласа. Междувременно станало Великден и нали испанците трябвало да ходят на църква - вдигнали някаква барака там където била армията - и така била основана църквата дето гледахме в началото на тая глава. Испанците продължили победния си ход; разстроени от пораженията Кичетата предложили мир и поканили Алварадо в столицата си Кумарках. Алварадо отишъл заедно с войската си, поканил лидерите на маите Киче на преговори и, както му бил стила - ги пленил. В момента в който маите видели, че вождовете са пленени - започнала битка и те успели - каква наглост - да убият ЦЯЛ ЕДИН испанец; Алварадо толкова се ядосал, че веднага убил вождовете и подкарал армията и сринал Кумарках със земята. После дошли представители на маите Какчикел, които Алварадо изнудил за съюз и накарал да му пратят 4000 воини да му вършат черната работа срещу останалите части от царството на Киче, междувременно завладели и маите Цутухил край езерото, когато техните вождове му се подчинили, Алварадо дори не им е записал имената в документа. Алварадо установил първата си столица в близост до столицата на Какчикелците - Ишимче. Само месец обаче траял великият съюз, през август 1524 испанците започнали да искат тонове злато от какчикелците и те избягали в гората и видгнали въстание. То, разбира се било потушено, но досадните какчикелци продължили да въстават и накрая испанците преместили столицата в Сюидад Веля и после (не разбирайки дори намека на природата) в Антигуа. Накрая през 1525 били завладени маите Мам с акция високо в планината и конкистата продължила на юг към земите на днешен Ел Салвадор (за които ще разкажа като дойде техния ред). Като резултат от тия събития - най-добре запазеният майски град в планинска Гватемала е Закулеу, столицата на маите Мам, той обаче е твърде далеч от нас и няма да го видим; столицата на маите Киче - Кумарках ни е по пътя, но почти нищо не е останало след като разярените испанци са го изгорили и сринали, вместо това сме запланували да видим града на маите Какчикел - Ишимче, който също е бил изгорен, но все пак има достатъчно запазени неща; на маите Какчикел дължим също така и един от най-важните документи от онова време - аналите на Какчикел, където те разказват събитията от своята гледна точка.

Тапир с опера

бай Атанасио Цул се цупи

Междувременно достигаме до град Тотоникапан, град с 90% майско население. Учтив полицай ни разрешава да паркираме на централния площад, щом ще е само за час. Градчето изглежда доста по-спретнато и лъскаво от подобните на него долу в равнината, и тук има пазар но дори той е някак си по-спокоен и нормален. Тотоникапан е известен с културата си - както местната на маите, така и със своята опера и театър, чиято сграда заема почетното място в средата до площада, обикновено отделяно само на църквата. На съседното площадче пък е паметника на Атанасио Цул - през 1820 година маите Киче начело с Цул вдигнали въстание и го обявили символично за крал, на короната и отнело 29 дена да се размърда, през което време тук се установило действащо управление на местните индианци. Естествено историята не завършва добре, но и до ден днешен Атанасио Цул е смятан за един от героите на маите Киче и - странно - държавата, поредно доказателство, че тука всички са на почит от която и страна на барикадата да са били. Ние обаче съвсем скоро ще се окажем от грешната страна на въпросната - на излизане от града гугъл ни подкарва по поредния къс път. Ние го взимаме, защото наистина ни спестява 10-тина километра, оказва се обаче че този път е супер-стръмен и колата бръмчи много лошо. Дори по средата му спираме да си почине за малко при един легнал полицай, който да я задръжа да не се тръкулне чак до операта. Аз наистина досега не бях виждал път от няколко километра, който да си подържа наклон от поне 30 градуса. Накрая след много бръмчене, първа скорост, зор и ужас, след присмиващо ни се хлапе и учудената му майка, след  и след един куп изпитания за горката ни бракмичка, в момента в който тъкмо обяснявам на Иван че съвсем малко остана, ей-сегинка, след сто метра изскачаме обратно на главния път - изведнъж стигаме до... бариера. Ей така, насред нищото, без обяснима причина, на изхода на нашия път в главния има огромна желязна бариера, заключена с катинар. Смеем се на този абсурд, докатоо тръгваме наобратно към града, без да осъзнаваме тежкото предзнаменование, което това малко приключение всъщност се явява.

Еми не съм снимал бариерата, ето ви града и пътя ни.

9. Ден Втори и Трети, Шелаху - вторият град на Гватемала

Имам новина за вас. Тъй като пътеписът е вече минава първата си третина и средата на престоя в самата Гватемала, авторът забеляза, че твърде малко ви е разказвал за историята и културата на страната, така че очаквайте оттук нататъка повече лирични отклонения от наратива.

Солола не е съвсем като другите малки градчета - високо на баира над езерото, тук би трябвало да има гледка, да се виждат вулканите и цялото езеро - само че не и за нас - тъмнина навсякъде. Въпреки това в центъра има пъстра розовожълта барокова кула, наречена Торе Сентроамерикана - символ на града, която обаче вие няма да видите, щото не съм я снимал. Добре де, добре - ето снимка от уикипедия. Този град ще се запомни и с това, че е единственото място, в което платихме за паркинг. Иначе, прави впечатление, градовете са много живи веднага след залез, имаш чувството че навсякъде наоколо има празник, толкова много народ е по улиците и особено из площада. Към седем обаче започват да се прибират и в осем вече всичко изглежда тихо и празно все едно маите отново са изчезнали. Ние обаче напускаме живото градче, защото трябва да достигнем до хотела си в Кетцалтенанго, втория по големина град на Гватемала, известен навскъде като Шелаху или накратко Шела - с майското си име. Кетцалтенанго е името идващо от нахуатл - като цяло положението с езиците тук е следното: когато Педро де Алварадо идва тука от Мексико да завладява земите (в една от утрешните глави ще се чуе по-подробно тая история) той води със себе си един куп съюзени индианци от центално Мексико, главно тлашкаланци - които съставляват главната част от армията му и всички те говорят Нахуатл, езика на ацтеките. Съответно Алварадо пита разни индианци как се казват някакви места или неща - и те му отговарят как ги наричат те. И тъй като накрая на историята испанците се оказват спечелили всичките войни тука и новите владетели на градовете - се запазват имената които те са оставили, които понякога са дадени от самите испанци, а понякога - от съюзените им индианци. Съответно, въпреки че никой тука не говори или не е говорил нахуатл, Гватемала е пълна с места дето са кръстени на този език - Кетцалтенанго примерно значи "място на птицата кетцал", Чичикастенанго значи "място на копривата" и дори самата дума Гуатемала означава "място с много дървета", макар че тука поне тлашкаланците са взели думата за много дървета от маите Киче.

Въпреки упортитите старания на Гугъл да ни прекара през някаква черна дупка в планината, любимият ви пътеписец-навигатор не се дава и се качваме за пръв път на Панамериканската магистрала. Тука тя даже е леко магистрална, отдавна не сме виждали път с разделени платна, не че няма озадачаващи кръстовища на всяко село. За нула време сме в Шела, аз ще си го наричам така, ако нямате против. Или ако имате. Прокрадваме се по тесните еднопосочни улички и ето ни в хотела, чието намиране наподобява снощното - пак съм сам сред нощта, пак има шивачка, пак блъскам по някакви врати... Иван иска да приберем колата и това се оказва съдбовно, но по-нататъка. Самият хотел е в някаква старинна къща, качваме се в него по вита стълба, а самата стая изглежда широка, стара и дървена като че е в някое от ония имения дето Зоро все се пъха в тях и пише З на прозорците и никой не го хваща. Тук ще се спи на две двойни легла. За сметка на  това банята е с размера с който винаги съм си представял банята на Седемте джуджета, в която аз като една Снежанка трябва някак да се напъхам. Въпреки досадната близост на стените и факта че виждам мокрото си отражение в тоалетното гърне и въпреки че бойлерът е малка бръмчаща кутийка около главата на душа - все пак къпането е завършено успешно и научавайки изключително трагичната новина че Гришата е паднал на четвъртфинала в Австралия, всеизвестно е как милея за тениса и заспивам с тежко сърце.

Назландисва се малко...

Катедралата с фасада в ляво и самата църква под
триъгълника вдясно

Събуждам се обаче с леко такова! Как пече слънчицето, как сега ще се разходим спокойно, че и закуска има! Хотелчето е на две преки от централния площад и бързичко стигаме до него. Шелаху е бил столица на кратковременно съществувалата република Лос Алтос. През 1838 година, в последните дни на Централноамериканската федерация - либералите на Гватемала избягали тук и основали своя република, с благословията на либералния президент на федерацията Морасан и за ужас на консервативното управление на Гватемала. Лос Алтос станала шестия и последен член на федерацията и веднага се видяла под обсада от Гватемала и нейната армия. Президента

Сладките улични на Шела

на федерацията Морасан повел наказателна експедиция срещу Гватемала за цялостното и неподчинение, обаче хитрият Рафаел Карера се направил, че се предава, пуснал армията на Морасан в Гуатемала Сити и когато те обявили победата и като цяло се успокоили - ги изненадал със своята армия скрита по къщите и напълно ги разбил. Това поражение било както края на политическата кариера на Морасан, така и на либералната Централноамериканска федерация; оставена на своите сили Лос Алтос паднала през 1840, но все пак останала дълги години бастион на либерална съпротива срещу консервативните диктатори на XIX  век. Площадчето е дълго и зелено, може би три пъти по-голямо от обичайните площади по центровете. В единия край е катедралата и отново всички се готвят за служба, ученички в униформи отиват натам под строй. Тя отново има фасада дето е леко отделно от самата църква, тука също има вулкани и те май са играли, само дето не се виждат от много близко до града. Ето го и кафенцето, където е нашата закуска. Малко омлетче, пастет от черен боб, лют сос, хлебче и две пържени неща, които след експериментиране се оказват - банани. И ужасен оранжев сок, горчиво кафе и безвкусни сладки. Случвало ли ви се е да ядете някаква гадост и тя въпреки че не е вкусна - преживяването да ви хареса невероятно много? Никога няма да забравя вкуса на кисел пържен банан с пастет от боб и лют сос. В това време установяваме с Иван, че политическите ни възгледи като цяло съвпадат до изключително голяма степен - ей значи, няма с кого човек да си дръпне един безкраен спор дето да се точи после с часове и да си сменя облика, аргументите и темата.

Неокласицизъм, йеееей

В тоя град обаче има нещо странно - напипвам го докато се шляем наоколо, а именно - от всички страни на площада стърчат едни псевдо-гръцки храмове, неокласически гадости от бетон в които се помещават различните учреждения. Освен пълна липса на въображение, не ми хрумва защо някой би правил жалки сиви подобия на

Красивият и изящен паметник
на потушителя на Революцията

древногръцка архитектура насред Централна Америка и то в най-революционния град и най-големия по общо население индиански такъв в страната. Разбира се насред тоновете ротонди и храмове има и още една бетонна колона - паметник на победата на президента Бариос над краткотрайната революция тук от 1897. Тоя Бариос е бил интересен тип - единственият президент на Гватемала в период от почти сто години поел властта мирно и като цяло застроил доста от градовете, но тука не е обичан много щото освен дето потушил революцията - разпродал земите на маите на плантаторите за кафе, докато накрая някакъв швейцарец (ама разбира се) му теглил куршума и, както често се случва след швейцарска намеса - станало много по-лошо, щото дошъл съвсем зъл диктатор. Гватемала е от тия държави, дето най-положителното прилагателно  което може да се употреби за някой президент е "противоречив".

...и на самата Революция

Разходката наобратно ми харесва повече от неокласическия площад, тука уличките са баирести и тесни и значителнпо по-гватемалски. В хотела взимаме багажа и сме готови да си ходим, стига се обаче до обещания съдбовен момент. На излизане от портата на хотела, в следствие на пълна липса на инструкции от незаинтересования полухлапак на рецепцията - колата захапва ненужно-високия бордюр отстрани до входа на хотела. Иван се оправя бързичко, но вече имаме една одраскана черта и леко огъване на ламарината до задното колело и направо усещам как мошениците от фирмата потриват доволно ръчички - спекулираме че цялостната стратегия на такива компании е да дават бракмяни коли без застраховки и после да взимат тонове пари от всяка драскотина. Докато се кахърим - подкарваме към близката Салкаха и пресичаме голямата арка на входа на града с лъв отгоре, която уж отбелязва Революцията от 1897. Поредния признак, че когато някое събитие е отминало от достатъчно отдавна, Гватемала няма проблем с това да прекъсне връзката с настоящето и да започне да го възхвалява.