 |
| Снимка на вулкана Атитлан с езерото от мен |
 |
| И от Иван. Разликата е видима. |
Имаме около два часа докато Ишимче затвори в пет следобед и около 50-тина километра до там; Гугъл отново по някаква причина се опитва да избегне Панамериканската магистрала, предлагайки ни наместо това обрасъл черен път слизащ в дупка, ама не го пускам и хвърчим по магистралата; в това време Гого решава да ми се обади от Париж. С моя безкрайно бавен интернет, не става нищо от разговора но обменяме по една-две сладки снимки. Междувременно спираме на поредния Мирадор, от който се вижда езерото Атитлан и вулканите дето стърчат иззад него. Чудя се дали това е последния път в живота ми, когато ще го видя? Как ли Хумболд се е разделял с разни места, знаейки че със сигурност няма да ги види повече, все пак е било ранния XIX век, туризъм още не е имало. Между другото, трябва да ви призная нещо - въпреки че навсякъде, включително в моя пътепис се твърди, че Хумболд е нарекъл езерото най-красивото на света, всъщност няма никакви доказателства, че той е казвал това или пък някога е бил в Гватемала, даже внимателното обследване на пътешествията и писанията му показва, че почти със сигурност не е бил тук; Ехх, какво да се прави - надминах ментора си.
Нужно ли е всяко градче да ни посреща по тоя начин? Влизаш в града, пътят изчезва, оказваш се в насрещна еднопосочна улица, махаш се от нея и се друсаш по някакви мизерни дупки докато изскочиш от другия край на градчето и го обикаляш докато пак си намериш пътя. Това градче обаче не ни забавя прекалено и в 16.20 стигаме до портите на древното Ишимче. Която обаче е затворена! На вратата пише, че работи до 16.00, въпреки че съм сигурен, че в интернет пишеше, че затваря в 17.00. Обзема ме отчаяние, докато надничам през дървените греди на портата; просто няма какво да направим. Някъде вътре се вижда човек и в отчаянието си започвам да му викам, ама той не чува. В това време Иван е паркирал и старателно и безсмислено прикрил всичките ни следи в колата и идва безгрижно да попита какво става. Тъкмо съм наченал да му обяснявам колко сме прецакани, какво пишело в интернета и как не можем да влезем - и го виждам как пропъхва една ръка между гредите на оградата и почва с нея да бута резето; десет секунди по-късно още не съм затворил зяпналата си уста докато вървим през парка към човека вътре и Иван започва да му обяснява как сме закъснели, как в интернет пишело такоз и онакоз и как утре си заминаваме от Гватемала (техническа истина) и едва ли не цял живот сме мечтали да видим Ишимче, центърът на световната цивилизация, съответно бива ли така заради едни жалки двадесет минути да се прецакаме, и то когато вече сме намерили добри хора дето могат да ни помогнат. Човекът е много мил и разбран служител, който тъкмо е бил тръгнал да си ходи и определено съчувства, обаче ни казва, че трябва шефът да каже може ли или не. Намираме шефа и още едно голямо обяснение от страна на Иван, когото гледам с все по-голямо възхищение. Служителят също се намеси и се примоли на шефа и той каза - добре, разходете се, пообиколете, ама само петнайсет минути, нали, щото ние все пак също трябва да си ходим. После отиде да ни издаде билет, нещо което много ни впечатли - никакви пари под масата, влязохме си като съвсем редовни туристи съвсем сами в древен град.
 |
| 13.0.0.0.0.0 по майския календар |
 |
| Първи поглед към Ишимче |
Точно на входа има каменна стела с маянски символи, но определено съвременна. Нашият учтив служител ни разясни докато чакахме шефа да вземе билети - че това е стела отбелязваща края на 13-тия бактун от "Сътворението на света на хората" през декември 2012 година - ако си спомняте онова време когато съвсем погрешно светът си мислеше, че маите били предрекли края му и медиите се люшкаха между апокалиптични прогнози и осмиване на горките маи. Бактуните са периоди от време, редуващи се на около 450 години, съответно датата е доста специална, но не означава никакъв край на света, пълно е из майските паметници с предзнаменования на събития, които ще се случват и с по-късни дати (най-вече циклични такива, маите са имали доста особена представа за времето, не са си играли на гадатели). А според Попол Вух в момента живеем в Четвъртия свят (въпреки че като цяло Гватемала често влиза в определението за Третия свят ето че - не е вярно) и нищо не пречи да свърши все някога и да почне Петия - ама дата за това събитие също няма (което все пак не значи да се престараваме с края на света, айде моля ви - внимавайте). Всъщност, дългобройният календар на маите се е използувал от прекласическите и класическите маи, но е бил позабравен по времето на посткласическите, каквито са тия тук - съответно те са разчитали доста повече на късобройния си календар в който нещата се случват на цикли от по един или няколко катуна (почти 20 години), в тези къси цикли са се измервали природните цикли, управлението на царете, позиции на звездите и въобще всякакви такива неща от първа необходимост в ежедневния живот на майския труженик. Време е обаче да се разбързаме, щото имаме доста малко време да притичаме измежду многобройните храмове и пирамиди.
 |
| Част от двореца |
 |
| И друга част от околността |
Ишимче е доста добре запазено; първото нещо, което ми прави впечатление е, липсата на grandeur, тука нещата не са като Тикал или Чичен Ица или дори Копан - тук всичко е някак по-утилитарно, дори когато е с церемониална функция. Точно както нашата цивилизация е започнала някога с пирамиди и древни храмове на божествата, продължила е с катедрали високи стотици метри и Айфелови кули, но днес вече рядко се правят гигантски храмове и твърде големи сгради с религиозно декоративни цели, така и древните маи в хилядолетното си развитие са стигнали от огромни храмове и пирамиди до дребни спретнати храмчета и платофрми, защото те, фактически - вършат същата работа. Все пак трябва да се отбележи, че това е може би най-новият майски град изобщо, основан е около 1470 когато маите Киче напъдили маите Какчикел от своите земи заради малоумен инцидент с гладен войник и бойна продавачка на хляб; това дава на града само 50-тина години свободно съществуване преди да цъфнат навлеците на Алварадо. Какчикелците имали и предишна столица, някъде из баирите около Чичикастенанго, но не е известно къде е точно. Трудни били тия години за младата държавица, макар че почнали добре с мир, последван от решителна победа над маите Киче в края на XV век. Но през 1513 имало скакалци, после през 1514 пожар, после през 1519 ги ударила едрата шарка довлечена от и в последствие изпреварила испанците и в 1524 вече знаем какво става, нали четете внимателно. Тез работи ги научавам в последствие, да не си мислите че съм бил като една ходеща енциклопедия - тука нито има достатъчно информация, нито тя е на достъпен език, все пак приятно впечатление прави, че има надписи на Какчикелски.
 |
| Храм 1 вляво |
 |
| И храм три на местните богове |
Комплексът започва с два големи свързани площада с около еднометрова стеничка помежду и най-добре разкопания храм на име Храм 1, който обаче по всяка вероятност просто е представлявал платформа на която да се пъчат разни важни хора - такава платформа ще видим и по други майски градове. В началото на първия площад пък е и Храм 2 - вероятно най-голямата пирамида на Ишимче, където са намерени много важни археологически останки. От другата страна на площада е доста подобния Храм 3, за когото се предполага че е бил специално посветен на патронните богове на Какчикелците. Зад него пък е Първия Голям дворец - този на клана Социл. В Ишимче са управлявали четири съюзени клана, този е бил един от по-силните такива. Малко ми е непонятно как в тоя дворец са живели хора - това винаги ме е озадачавало у маите - строителните им умения да правят стаи и помещения не са били никак силни, а при положение че са живели на топло и приятно място - защо управниците са се тикали в тия тесни студени мънички стаи, като си представям че от дървета може да се направи доста по-удобно помещение. Но повече по тоя въпрос - по-натам. Следващият площад е принадлежал на клана Шахил и също има голям дворец, тука вече май са били царете на града, не че някак си това би се разпознало по двореца, той изглежда същия лабиринт от основи на дребни стаички. Комплексът продължава обаче и нататук в същия дух - храмчета, недооткопани пирамидки, игрища за игране на топка. Това донякъде
 |
| Каменния олтар за гладиаторска битка |
 |
| Дръвчета над игрище |
последователно описание, което давам тука обаче няма нищо общо с търчането което беше там де, катериш се, снимаш следващата пирамидка, забелязваш бързичко камъните и тухличките (тука строителството е изненадващо тухлообразно, ах и маите са минали от камъни към бетон и тухли).Никъде няма фигури на животни или стели или изобщо нещо различно от стени и стълби. Освен един кръгъл каменен олтар, за когото учените твърдят, че наподобявал ацтекските за демонстративни "гладиаторски" битки-жертвоприношения и вероятно е имал подобна функция. Интересно е, че човешкото жертвоприношение особено по отношение на пленниците - макар никога да не е било централен елемент в културата на маите - не е успяло изобщо да изчезне са две хилядолетия развитие, просто в моралните ценности на цивилизацията никога не е станало на въпрос. Накрая има и още един двор, а руините продължават в гората, където още не е разкопано. Тръгваме да се връщаме наобратно, прави ми впечатление пирамидка с изникнали големи дървета отгоре и, сега в последствие разглеждайки снимките и картата на мястото не мога да кажа със сигурност кое точно от нещата е това, но най-вероятно става дума за трибуната на игрище за топка падащо се от задната му страна. 15 минути прекарахме в този древен град, но никога няма да забравя всичко видяно.
 |
| Тухлите на маите |
 |
| Драматичната обстановка на нашето бързане |
На излизане си говорим още малко с нашия мил човек, Иван му дава и личен бакшиш задето ни помогна, разказваме му за България, а той ни обяснява как всяка година на дните на зимното слънцестоене (има шанс да е някой от другите Важни дни) тук се събират маи от цял свят и има жреци и правят огньове по олтарите, чиито следи видяхме някъде извътре и как майската религия или поне някакви нейни аспекти се възраждат (представяте ли си как тоя разговор се води на испански между трима души дето знаят по 100 думи на него? Езикът е невероятно нещо!) и има жреци и всичко и тук е свещено място, затова повечето посетители са местни. Накрая ни похвалва много църквата в градчето долу и тъй като вече е пет и няма шанс да стигнем до никъде другаде по светло - решаваме да поспрем и да я видим.
 |
| Центърът на Текпан от Иван |
Текпан Гуатемала е първата столица на Гватемала, защото тук са се разположили испанците до своите временни съюзници маите Какчикел. След въстанията на какчикелците испанците се изнервят и местят столицата, но тук остава сладко майско градче. С какво ще ни изненада градчето - с хубав площад, с красива църква, с традиционни носии, може би? Не, насред централния площад има мъничко футболно игрище, където два изключително добре екипирани отбора от малки деца с треньори и екипи и резерви на столчета - разиграват стабилно резултатен мач пред очите на огромна публика. Никога не съм виждал детски мач на разни деветгодишни хлапаци да привлича толкова внимание и да е толкова добре органзииран. Докато запленено го гледаме две-три минути падат около пет гола, играта е доста равностойна, но синьо-черните екипи май доминират над червените. Пусто обаче не съм го снимал, та ще си седите без снимка от голямото дерби. В ъгъла на площада е и църквата - скрита зад едни големи дървета и отново гигантска като европейска катедрала. Вътре е пълна с народ, не знам откъде в това градче се взимат толкоз хора и да гледат мач и да слушат привечерната служба, има и смесен хор от големи лели и малки дечица в жълти дрешки. Изчакваме малко да започне службата, защото искаме да чуем хора да запее; не съжаляваме за десетте минути проповед докато се стигне до вълшебния момент - чудна весела песничка (която и вие може и да чуете, би трябвало да се е ъплоуднало едно ужасно разклатено видео долу под края на главата след малко) и всичките роднини и гости на църквата слушат очаровани. Залез, облаци, маи, детски мач, хор, това място е вълшебно, пълно с живот и с активно общество, мисля че Текпан става от любимите ми градчета.