13. Ден Трети и Четвърти, Вечер в Антигуа, злият диктатор

Най-забележителното посещение в историята на
Чималтенанго

"Замъкът"

Преди нощувката ни в Антигуа имаме време за още една привечерна спирка - градецът Чималтенанго. Уцелваме го в периода след залез, но преди масовото изпокриване на всички хора по къщите им и всичко отново е лудница. Иван забелязва че има повтаряемост в централните площади - градинка, беседка дето никой не ходи, отстрани бяла църква с две кулички и жълто кметство; не мога да не се съглася, че всъщност градчетата доста си мязат. Тука обаче има и замък, издигнат в традиционния стил на фалшивите замъци на ХХ-тия век - сив, с едни такива тъмни тухли дето просто не остаряват по същия начин като древните. Не съм честен де, всъщност изобщо не знам кога е вдигнат тоя псевдозамък, но самият факт че не го пише нито на място, нито на лесно в интернета, означава че едва ли е върхът на древността. Днес изпълнява ролята на полицейското управление на департамента, вероятно направо е построен за такова. Има и фонтан и той (прекръстваме се като хора присъствали току що на чудо)- РАБОТИ!!!

Обратно по тъмния път към Антигуа. Отклоняваме се, както си му е реда, от Панамериканската магистрала и след няколко километра Гугъл започва с неговото "след 200 метра скочи в тъмното отстрани на пътя, скочи ти казвам бе". Аз не го слушам, караме нататък, обаче започваме очевидно да подминаваме града; Накрая карам Иван внимателно да изследваме едно от тия странични пътчета и макар то да се оказва черен път в тъмна дупка - се вижда как след малко стига до почти нормална улица. Това е, оказва се, че между Панамериканската магистрала и най-интересния град на стотици километра по нея просто няма асфалтирана връзка, един куп коли се тътрузят по нашето мизерно черно пътче. Следва друсане по кълдъръмените улички на града, защото сме изскочили на точно противоположния му край от там, където е нашето хотелче. Накрая намираме малката му спретната таблека, казваща "Каса Елена". Звъня и още от

Среднощна Антигуа

отварянето на вратата нещо не е както обикновено - Показва се едър мустакат мъж, който казва на нетрадиционно перфектен английски, че трябва да си вземе обувките, за да ни отвори портата за колата. Оказва се, че хотелът се държи от двойка американци на средна възраст, на име Харви и Даян Коен. Те си живеят половин година в Минесота, после се качват на един мотор и идват в хотелчето си в Антигуа, където прекарват другата половина на годината. Супер са мили, ама и ние започваме да ги претрупваме с въпроси, защото реално не сме водили сносен разговор с никого различен от нас двамата от дни и е изключително освежаващо да можеш да си поговориш с някого за Гватемала, за условията наоколо, за пътищата и за плана ни; чак когато срещнахме американци с дълбоко познание на местната култура започнахме да оценяваме колко е голяма езиковата бариера между нас и гватемалците всъщност. Иван разпитва внимателно за хубав ресторант, банкомат и бар, където можем да отидем. Аз пък се удивлявам на стаята и въобще цялото хотелче - тук всичко е наред, всичко е както трябва, тая стая е перфектна, както и банята - нова, лъскава и хигиенична, има и миниатюрно вътрешно дворче цялото в цветя и зеленина - трудно ми е да повярвам, че това място е на цената на почти всяко друго в което спим из страната и същевременно е толкова по-добро. Някак наистина се усеща как тия хора са направили уютен семеен хотел с много любов, докато местните обичайно просто ръководят някакви западащи хотелчета единствено с цел да се доят чужденците, където усилията стигат единствено затова да е поносимо положението.

Мм, Орчата

Папиан с ориз, сниман от прасе.

Отиваме на вечеря и среднощна разходка из красивия град. Благодарен съм на Иван че предложи да нощуваме тук, аз мислих да сме обратно в Гватемала Сити, откъдето утрешното приключение щеше да е по-лесно, но нощувката, разходката и тоя чудесен град определено си заслужават повече. Нашите домакини ни предупредиха да внимаваме нощем по улиците - тука всеки е дълбоко уверен, че страната е пълна с бандити, едва ли не всеки - излязъл нощем по улицата е или наркобарон, или изпечен убиец; но отново не виждам никаква причина за тоя страх, само някакви заблудени американци се моткат по тихите улици. Отиваме първо до хотел Санто Доминго, който е около сградата на древен Доминикански манастир. Изведнъж се оказваме в едноетажен пет-звезден хотел, изключително чаровен и лъскав и същевременно с една приглушена светлинка и древни стени, а в средата му - огромна вълшебна градина с ручеи и фонтанчета, стари дървета, цветя и руините на манастира. Банкоматът обаче не работи и трябва да се ходи до площада. Първо обаче е време за вечеря в традиционния гватемалски ресторант съседен на големия хотел. Взимам си традиционно гватемалско блюдо (това, официално, е първият път в живота ми в който употребявам думата "блюдо") на име Папиан с пиле, едно от многото неща, дето ни препоръчаха домакините. Иван си взима Папиан с прасе и разни общи салатки, доста добре ни се получава вечерята. Папианът има вкус напомнящ на гулаш, макар че разбира се - подправките му са различни; само че пилешката кълка в него не може да бъде изядена лесно от изпечена прасюга като мен без да окапя и освиня себе си, покривката, пода и целия свят; в това отношение Иван май направи по-добрия избор на месо (а може би просто му се случва понякога да яде нещо без да покрие всичко край себе си с храна - имало и такива хора, чувал съм). После намираме банкомата и откриваме, че на чудесния площад на града нощем се приютяват един куп бездомни хора - под портико-тата на общината или двореца има хора с юргани налягали по земята, дори този градец използуван за лъскаво лице на страната пред туристите не успява да се отърси от впечатлението за една такава проникваща навсякъде бедност. Накрая отиваме на бар, пийваме местни напитки и коктейли направени ни от къдрава нюйоркчанка, защото барът ни е бар за експатс, доста е добре положението, разказваме си за работите и колегите и приятелите и си говорим с барманката за живота.

Вълшебно малко хотелче, адаш на съпругата

С чудесните ни домакини

Обратно в стаята не мога да спра да се дивя колко е хубаво. Взимам си половинчасова баня, само защото тука тече топла вода, не мирише на варовик, нищо не бръмчи, не си над гърнето, има плочки и място да се обърне човек. Следва малко работене и сън. Сутринта искаме да тръгнем към седем, че трябва да ходим чак до Хондурас; Даян и Харви казват, че ще станат в 6, за да ни приготвят нещо. И наистина - измъкваме се от стаята и какво да види човек, режат плодове, готвят ни нещица, милите хора ни направиха чудесна и здравословна закуска; Тия хора и тоя хотел дават една такава надежда, че в тая страна може да се идва и на нормален туризъм - да доведа някога съпругата и да се прекарат няколко дни на красиво място в добри условия сред мили и разбрани хора, нещо което досега изглеждаше изключително илюзорно. Взимаме си довиждане с милите домакини и потегляме към границата с Хондурас.

Езерото Аматитлан

Гугъл твърди, че ще ни отнеме точно 6 часа до границата, но още от самото начало караме по-бързичко. Пътят е дълъг, но особено участъка по Панамерикана е бърз и хубав. Минаваме край красивото езеро Аматитлан, по някакви странни чисто нови пътни възли без коли. Докато фучим по Панамериканата пейзажът постепенно се променя, горите отстъпват място на храсти и на цялостно по-тропическа растителност. Разказвам на Иван за Мануел Естрада

Вулкан, вероятно Флорес

Кабрера - диктаторът на Гватемала презпървите две десетилетия на ХХ Век и вероятно най-впечатляващия лидер, който тази държава някога е имала. Дошъл на власт като чиновник на либералната партия той бързо показва, че етикетите с които партиите са се лепили тогава са също толкова безсрамни и фалшиви, колкото тия сега. С безскрупулен деспотизъм и самодържие Кабрера започва да контролира всеки аспект от обществения живот, сключва сделка след сделка водещи до заробването на населението на страната от Юнайтед Фрут къмпани, организира и печели контролирани избори и си има цяла армия от хвалебствено настроени журналисти и писатели (един от които е Енрике Карийо, за когото ще стане дума по-нататък покрай една друга каша в която въпросният се е забъркал, освен дето, меджу другото - предал Мата Хари). Шведският принц Вилхелм (и друг мой пътеписки идол) бил на пътешествие из Централна Америка през 1920 и добре е описал пълния хаос в страната и неадекватността на диктатора, усещащи се в пълна сила след ужасните земетресения от 1917 (помним ли за Катердалата в Гватемала Сити?), три години след които възстановяването на страната все още не е било започнато.  За да придобиете обаче истинска представа за ужаса на този режим и характера на този човек - има две подробности; едната е, че и двамата му синове са се самоубили в рамките на две години по средата на диктатурата, единият защото хванал венерическа болест, а другият - с директно участие на Кабрера, който го смятал за пълен лузър. Втората е, че през 1947, 23 години след смъртта на Кабрера - гватемалският писател и нобелов лауреат (макар и не още) Мигел Анхел Астуриас написва книгата си "Ел Сеньор Президенте" позовавайки се главно на спомените си за режима на Кабрера и основавайки жанра на диктаторския роман, в който в последствие се включват и редица други писатели от цял свят. Що за зъл изрод трябва да си, че да се появи цял литературен жанр за изродщината ти. Както и да е, отклонявам се твърде много. Бързичко зареждане, наслаждаване на пейзажа, подминаване на градчето Хутиапа, път с дупки обикалящ вулкани и в крайна сметка наближаваме границата около 5 часа и 15 минути след тръгването от хотела в Антигуа. 

Тапирче с източна Гватемала